В края на първата среща, млад мъж придружава любимото си момиче. Окуражен от нощта, той се решава на първата целувка.
В атмосфера на доверие, той опира ръка на стената, усмихва се и ѝ казва:
– Скъпа, какво ще кажеш на прощална целувка?
В ужас тя отговаря:
– Да не си луд родителите ми ще ни видят?!
– Е, хайде! Кой ще ни види в такова време?
– Не, моля те. Представете си, ако ни хванат?
– Не ставай смешна, няма никого наоколо, всички спят.
– В никакъв случай! Това е твърде рисковано!
– Моля те! Толкова много искам да те целуна.
– Не, не, не. И аз те обичам, но аз просто не мога!
– О, да можеш. Моля те!
– Не, не. Не мога.
– Моля те! …
Изведнъж светва лампата на терасата и се появява сестрата на момичето по пижама и с разрошени коси. Със сънен глас сестрата казва:
– Татко каза, да се пребираш и да му изпратиш въздушна целувка. Ако искаш и аз мога да направя това. И му кажи, да не е полудял, нека си махне ръката от бутона на домофона!

Въпреки лошото време Катя и Ники потеглиха с колата. Вятарът се опитваше да ги отнесе, но те следваха точно пътя към дома на Румен, който ги беше поканил тази вечер на гости.

Когато стигнаха, външната лампа светеше, а Румен ги очакваше на вратата. Вътре беше топло и уютно. Румен се извини и за малко остави гостите сами.

Стаята беше доста голяма. На стените ѝ имаше множество картини, предимно от майстори на четката.

Катя хвана Ники за ръката и го заведе пред един голям акварел. На него се виждаха много макове във градина.

– Ето това е, – каза Катя, – макове, котки, седящи по градинските зидове. Прекрасно изпълнение, независимо от темата

Румен се върна с две чаши в ръце и застана пред картината.

– Изглежда това много ви харесва? – попита той.

– Хубава е, – каза Катя. –  Изглежда много харесвате маковете?

– Да, така е, – потвърди Румен. – Жалко е, че се разпадат, когато ги откъснеш.

– Просто защитен механисъм, – отбеляза Катя и хвърли поглед на Ники.

– Розите би трябвало да се поучат от тях – засмя се Ники. –  Очевидно тръните не са достатъчни.

– Съвършената красота трябва да остане недокосната, – намеси се Румен.

Тримата стояха дълго време пред картината. Всеки беше потънал в мислите си.

Ников бе облякъл тъмносив костюм, който му стоеше много добре. Черните му обувки отразяваха светлината на витрините и уличните лампи. Той подаде ръка на дамата си и се насочиха към прочутия с шампанското си бар.

Това беше мрачно заведение, частично модернизирано. Пробиха си път през навалицата край бара и заеха масата, която съдържателят на заведението предварително беше запазил.

Щом поръчаните питиета пристигнаха, дамата дошла с Ников, нека я наречем Дечева, се обърна към него:

– Ще бъда напълно искрена с теб, – погледна го внимателно, за да види ефекта от думите си и продължи. – Ти си най-добрият помощник в бизнеса ми. До сега не съм имала такъв. И тъй като не се отнасяш с презрение към жените шефки, реших да ти направя едно предложение. Искам да ти продължа договора. Какво ще кажеш за това?

– Това е много мило и щедро предложение,-  смотолеви някак виновно Ников.

– Не ми изглеждаш много въодушевен?! – повдигна вежди Дечева.

– Предложението ми харесва, – започна внимателно Ников като се стараеше да не я обиди по някакъв начин, – но истината е, че аз не търся постоянна работа. Просто използвам уменията си за работа в офис, за да имам някакъв доход, когато основното ми занятие не носи пари.

– А какво е основното ти занимание? – полюбопитствува Дечева изненадана.

– Пиша, – смутено наведе глава Ников.

– А публикуват ли те? – за Дечева нещата започнаха да стават доста интересни.

– Да, – с тиха тъга каза Ников, – но напоследък се навъдиха толкова много като мен, че конкуренцията стана много голяма. Уча непрекъснато, усъвършенствам се. Надявам се да напиша нещо умно преди да навърша поне 35 години.

– Вероятно от това очакваш много пари? – съчувствено каза Дечева. – А после награди, вила, кола, а защо не и собствена яхта?!

– Всичко това не ме интересува, – вдигна очи Ников и я погледна.

– Невероятно, – ахна Дечева.

– Разберете ме правилно, – каза Ников съвсем спокойно, – моята представа за успех няма нищо общо с богатство или положение в обществото.

– Не те разбирам, – Дечева го гледаше изумена. – Нали всички се стремят към това? Тук хората наоколо –  и тя посочи с ръка тези, които седяха наблизо, – боготворят парите. И ти имаш смелоста да кажеш такова нещо точно тук?

– Е, аз малко си падам анархист, – засмя се Ников.

Дечева беше загубила и ума и дума. Гледаше този млад човек, когото познаваше като сръчен и всеодаен в работата си и не можеше да разбере, как можеше да няма стремежите и очакванията на останалите в обществото!

Това явление се нарича сонолуминисценция. Сонолуминисценция е физично явление, при което звукът се превръща в светлина. 70 години учените са се опитвали да го обясня, но никой още не е успял.
Никой не може да обясни как звук може да създаде въздушен балон от светлина, но това се случва. Първо, физиците смятали, че това е дело на силите на триене, но в края на 1980 г., те открили, че звуковата вълна се разширява и газ вътре в нея се нагрява до по-висока температура, отколкото е на повърхността на слънцето. Физиците смятат, че препълнения с жар балонът създава светлинна плазма, но дори и след 30 години, това все още ще е само хипотеза.
Независимо от това, изследователи смятат, че в това явление се задействат различни физически механизми, така че трябва да бъдат няколко типа сонолуминисценция. Вече е известно, че сонолуминисценция е зависима от размера на балона, освен това, когато избухва, се появява емисията ОН.
В бъдеще, вероятно, звукът и газът могат да се използва за подводно осветление, излизайки извън ограниченията на конвенционалните лампи.

Една вечер оживена тълпа се събрала на върха на планината, очаквали някакъв човек да говори там. Стъмнило и всеки запалил лампата, която носел.
Една възрастна жена носела със себе си много малка и изкривена лампа. Независимо от присмехите на другите, тя я запалила и заедно с другите осветила мястото, където били събрани.
Жената била много бедна и нямала пари, за да си купи хубава и голяма лампа.
Изведнъж духнал силен вятър и изгасил всички лампи с изключение на една, тази на възрастната жена. Пламъкът ѝ бил толкова малък, че вятърът не успял да го изгаси.
Всички стояли в тъмнината, само малкото пламъче проблясвало в мрака.
Тогава един човек взел малката и грозна лампа и запалил с нея останалите, а след това казал:
– Докато има дори една малка искра, надеждата не е загубена.