Първата такава алея се е появила в град Krommenie, Холандия. Откриването ѝ е станало след като строителите положиха първите ѝ 100 метра.
Велосипедната алея наречена SolaRoad е построена от модулни слънчеви панели с размери 2,5 на 3,5 метра, а на повърхността на панелите се намира защитен прозрачен слой с дебелина 1 сантиметър. Защитата добре пропуска слънчевите лъчи. Освен това издържа голямо натоварване, пробван е дори камион, устойчива е на дъжд, сняг и лед. На нея няма да се хлъзгат колелетата.
SolaRoad изпълнява всички замислени функции за нея. По нея се движат и граждани, а събраната енергия се подава на светофари, улични лампи и най-близките къщи.
Компанията планира да снабди със слънчеви панели още няколко десетки километра от велосипедната алея.

Дойде пролетта и Тошо опъна градинския маркуч в двора. Известно време водата течеше и поливаше, но изведнъж спря.

Той изтича в къщи и се хвана за главата. Коридора и шкафовете се бяха наводнили. По леките предмети бяха станали на лодки, но под натиска на силната струя вода, която излизаше от спуканата тръба, бързо потъваха.

А ето и каво бе станало. През зимата Тошо не беше извадил градинския мъркуч от външния кран. Водата в него замръзнала и тръбата се спукала.

Когато Тошо завъртя крана, не забеляза нищо, всичко изглеждаше добре, нищо не подсказваше каква беля е станала. А после какво стана …. не ми се говори. Жена му дълго време викаше и крещеше, докато изнасяха всичко, което беше подгизнало.

Така и ние не можем да видим грешките си, ако гледаме само повърхностно на нещата. А какво да кажем за хората, които изглеждат толкова приятно, но само изглеждат…

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Село Боженци е създадено след турското нашествие в Търново в края на 16 век. Тогава от столицата на България голяма част от гражданите се заселват в трудно достъпните части на Балкана.
Сред тях е младата болярка Божана, която избира за своя убежище мястото, на което в момента е село Боженци. Синовете на болярката започнали да търгуват.
С течение на времето селото се разрастнало и през периода на Възраждането се превърнало в главно кръстовища за търговците от XVIII век. Основно от там се продавали кожа, вълна, восък и пчелен мед.
Близо до единия край на селото е запазен римски път за Габрово, а от друга страна  започва пътека за Трявна.
След Освобождението се създават фабрики, които конкурират местните занаятчии и селото започва да запада.
През 1962 г. започва реставрация на някои къщи, а също и цялостното възстановяване на селото.
Боженци е обявено за Архитектурен-исторически резерват от 28-ми януари 1964 г.
Селото е запазило възрожденска си архитектура, има забрана за строеж на сгради, които не са в унисон със стила на селото.
Тъй като жителите на селото по време на турското робство са били богати, повечето от къщите са двуетажни. Първият етаж се е използвал за магазин или работилница, а на втория живеели собствениците.

Скоро на Севастополския проспект, художниците с изобразили върху стените на няколко къщи каравели в открито море.
Работата се провежда с официалната подкрепа на властите.  Местните се надяват, че момчетата ще продължават да украсяват града в този необичаен, но безусловно талантливият стил.
Тези рисунки напомнят на домове в Брюксел, Белгия.
Севастополския проспект е кръстен на града герой Севастопол през 1965 г. заради местоположението си. Намира се в южната част на Москва. Значителна част от проспекта е застроена с пет- етажни сгради.