Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Критиката твърдо се е установила в разговорите на хората. Огромен брой люде лесно си позволяват да изразят своето негативно отношение по всички въпроси.

Хората не се уморяват да критикуват правителството, органите, съседите, ……

Те са склонни да открият недостатъците във външния ви вид, показвайки загриженост за вас, като подчертават вашите кусури.

Когато единственият радостен човек започне да критикува, това говори за лошо състояние на взаимоотношенията.

Човек, който живее при постоянни укори и обиди и не може да се реализира, започва да критикува, за да изправи недостатъците си, като очерня всички и всичко без реална причина.

Ако ви се налага да общувате с вечно недоволен човек, разберете, той вероятно е обиден на живота и се опитва да отреагира, като добавя черни краски на всичко, независимо от това къде се намира. Това е неговия начин да изправи прекършеното си от обида състояние, а именно да обиди събеседника си.

Най-добрата тактика в дадения случай е да не встъпвате в спор с него. Обективност от негова страна няма да получите. Инатът му няма да позволи да приеме вашата гледна точка, дори и да приведете неоспорими аргументи.

Когато ви приближава неприятен събеседник, не се мръщете. Помислете за това, че и вие сте също нечий събеседник.

Нашето отношение към околните, нашето недоволство и раздразнение от тях е следствие на нашето собствено състояние. Колкото по-неудовлетворени се чувстваме, толкова сме по-груби и нетърпими към хората.

За всеки наш недостиг ще се намери чуждо неприятно поведение, но чуждата нереализираност не може да не отблъсква.

Когато правилно разберете потребностите си, вие ще балансирате вътрешното си състояние и тогава трудно ще бъдете разклатени от чуждия негативизъм.

От тук и извода: Повече търпение и по-малко раздразнение.

Колкото по-добре разберете своето и чуждото състояние, толкова по-качествено и приятно ще бъде вашето общение с другите.

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..