В днешния свят има толкова много концертни зали, които впечатляват публиката с красотата си, качеството на осветлението и акустиката си. И когато всички тези основни компоненти са комбинирани в една сграда, тя не може да остане незабелязана.
Театър „Еспланада“ е построена по времето на бурно развиващия се Сингапур през 2003 г. и се е превърнал в един от неговите символи.
В действителност „Еспланада“ е комплекс от две полусферични зали за 1600-2000 зрители, две допълнителни студия, голям търговски център и театър под открито небе.
Освен своята главна функция, театралният ансамбъл понякога служи като място за разговори, изложби и конференции.
Любопитното е, че театъра и концертната зала са обединени от единен вестибюл, в която се намира входа на търговския център.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Всеки народ има свои правила за поведение. Тяхната задача е да обезпечи хармония във взаимоотношенията с хората. Човек, който не съблюдава правилата за приличие, буди недоумение и неприязън.
В Норвегия и Япония доскоро не бе прието да се отстъпва масто на по-възрастни хора или инвалиди в обществения транспорт. Смятало се е, че отстъпвайки мястото си, вие го унижавата и с високомерие се отнасяте към неговата немощ.
В САЩ жената сама плаща за себе си в ресторант. Тя смята унизително някой да плати за нея. Ако някой мъж направи това, все едно подчертава нейната финансова несъстоятелност. А ако се опитате там да помогнете на някоя жена, да ѝ донесете нещо или да отворите врата пред нея, се смята, че демонстрирате пред нея превъзходството си. А ако направите на американка комплимент, тя може да ви обвини в сексуален тормоз …..
В много страни инвалиди се отказват от помощ, не искайки да се чувстват „хора от втора класа“.
В европейските страни е прието, когато се ходи на гости да се носи вино, плодове или сладки. А в Китай поднасянето на цветя на домакинята, даже за рождения ѝ ден, се смята за неприлично. Там смятат, че този, който подарява цветята, счита дома за грозен, лишен от красота и за това носи украса за него.
В Норвегия трябва да се внимава с изказването на комплименти – това се смята за грубо ласкателство. По тази причина там не трябва да се хвали ученик пред целия клас.
В Корея при среща с дама се изказват странни „любезности“ от рода на: „Днес изглеждате много уморена“, „Имате гръгове под очите, вероятно бъбреците ви не са наред“ …. С това се дава да се разбере, че жената трябва да изглежда слаба и болна, та мъжът да има желание да я защити и подържа във всеки момент.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.