Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.

Ако езикът ви е бял или има блед цвят, най-вероятно имате проблеми свързани с храносмилателната система.

Такъв цвят на езика често е съпроводен с редки изпражнение, студени ръце или крака, умора и подуване на корема.

Изключително белият и сух език сочи за някакъв дефицит в кръвта.

Обикновено това е съпроводено с чувство за тревога, замаяност, нарушение на паметта, безсъние, напукани устни или анемия.

Веднъж при един мъдрец дошъл човек и попитал:

– Кажи ми, мъдрецо, има ли някаква свобода изобщо в света?

– Колко крака имаш?

Човекът останал изненадан от въпроса на мъдреца.

– Два.

– А може ли да стоиш само на единият крак? – попитал мъдреца.

– Мога.

– Тогава пробвай, но само реши, на кой от тях.

Човекът помислил малко. След това вдигнал левия си крак и пренесъл цялата си тежест на десния.

– Добре, – казал мъдрецът, – сега вдигни и другия крак.

– Какво? Но това е невъзможно!

– Ето виждаш ли? – казал мъдрецът. – Това е свободата. Ти си свободен само, когато вземеш първото си решение, а след това свободата свършва.

Иван Петров се дипломира и го изпратиха на работа в реанимацията.

Един пролетен ден докараха момче, жертва на несподелена любов. Особено през пролетта болницата се пълни с такива идиоти. Какво да се прави хормоните бушуват ….

Този младеж се бе опитал да се отрови, но не напълно. Промиха му стомаха и го сложиха да лежи. А той през цялото време крещеше:

– Не мога да живея без нея, ще се убия.

За това го бяха вързали с ремъци за кревата. Поръчаха на Петров да вземе момчето от реанимацията и да го докара до стаята му.

Иван бута леглото по коридора, а младежът не може да се успокои и непрекъснато крещи. На Петров му писна и каза:

– Що не искаш да живееш, стани донор на органи. Това е безвредно и ще принесе на някого полза.

Изведнъж младежът се умълча. Стигнаха асансьора. Тук имаше две възможности нагоре към стаята му или надолу към моргата.

Един от санитарите попита:

– Надолу или нагоре?

А Петров най-сериозно каза:

– В моргата.

Момчето на леглото пребледня и започна да мърмори за лекари убийци. Когато стигнаха на долния етаж младежът започна да крещи:

– Спасете ме! Помогнете ми! Искат да ме убият!
Всички виждат, че момчето не е на себе си. Ето ръцете и краката му са завързани с ремъци за кревата, за това никой не му обръща внимание.

Някой се опита да го успокои:

– Изобщо не боли. Потърпи малко. Раз и готово ….

Момчето разбра, че това е някаква световна конспирация. Той си припомни всичките филми, където изрязват органите на хората, а после човек  изглежда изтощен, умствената му дейност спада, …..

Когато стигнаха до стаята, на младежа му стана страшно да гледа. Лежи пребледнял покорен на съдбата ….

Повече това момче не направи опит за самоубийство.