В следващите години, известният символ на Париж Айфеловата кула може да стане  участница в туристически еко маршрут.

Работата е там, че компанията Ginger иска да засади Айфеловата кула с растителност. Според експертите, озеленяването на кулата, ще подобри екологичната обстановка в Париж. Растенията разположени на кулата, ще могат ежегодно да преработват в кислород 90 тона въглероден диоксид.

Компанията Ginger предлага да се поставят на повърхността на кулата над половин милион разсад в няколко хиляди кошници.

Парижките власти са подкрепили проекта, но има много противници на идеята. Според опонентите, радикалната промяна на символа на Париж ще нанесе удар върху туристическата привлекателност на Айфеловата кула.

По-голямата част от туристите нарекли плана на зеленото преобразяване на символа на Париж „шокиращо“.

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…

Марта осинови дете от дом, където живееха множество изоставени деца. Той се казваше Симеон и бе само на 3,5 години.

В дома не им бяха давали много бонбони и Симеон не познаваше вкуса им.

Един ден Марта заведе сина си в супермаркета и му каза:

– Ето ти кошница. Вземи всичко, което ти хареса. Ще купя всичко, което желаеш.

Симеон взе пакет чай, пакетче сушени плодове и кутия с детски закуски.

Когато Марта погледна въпросително сина си, сякаш безмълвно го попита: „Само това ли“?

Симеон се усмихна и каза:

– Това ми е достатъчно.

Щом поискаше джобни пари от майка си, каквото купеше го носеше в къщи.

Марта казва на сина си:

– Защо го носиш в къщи? Изяж го сам.

Безполезно бе да го увещава, защото Симеон отговаряше по един и същи начин:

– Трябва да си го поделим.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.