Влакът се носеше към поредната гара. Изведнъж кондукторът забеляза на релсите някакъв предмет.

– Там има дете! – Извика той, като сочеше с ръка към релсите.

Ема бе почти на годинка. Майка ѝ засаждаше цветя.

На детето му доскуча и то реши да се поразходи. Така то стигна до релсите …

Кондукторът се спусна към предната част на двигателя. Едва се държеше за леко издадената част отпред.

Когато достигна детето леко го избута с крак, далеч от опасността. След, което скочи от влака и прегърна Ема.

Детето бе получило леко порязване на главата и устната му бе подута.

То не осъзнаваше какво точно бе станало. Навременната намеса го спаси от сигурна смърт.

Бог бдеше върху това дете, затова то бе спасено.

Понякога така се случва и в живота ни.

Бог ни тласка или побутва, за да ни спаси от катастрофа, която не виждаме и не подозираме, че съществува.

Но Той е точно там, за да ни вземе на ръце, когато се нуждаем от помощ.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Във влака „Лев Толстой“ движещ се по маршрута Москва – Хелзинки, започва да работи библиотека със съвременна руска и финландска литература. Проектът се реализира с подкрепата на финландското посолство в Москва.

В съобщение се казва: „От 5 февруари до 5 Април 2017 г. в номер на влака 31/32 “ Лев Толстой“ Москва – Хелзинки за пътниците ще работи истинска библиотека. Тя включва книги на съвременни финландски и руски писатели за най-различни възрасти, преведени на руски и финландски език съответно“.

Пътниците, за да получат книга за четене, ще трябва да я поръчат на кондукторът, като запълнят съответния формуляр на библиотеката.

Първите дилижанси в Санкт Петербург се появили през  1840 г. благодарение предприемчивостта на директора на 1-ви кадетски корпус барон К. А. Шлипенбаха.

Появате на тези омнибуси, се превърнало в събитие на деня. Хората много ги харесали. Всеки си мислел, че трябва да се качи непременно на тях, да плати един гривеник за пътуването си по Невския проспект, за да могат след това да говоря с приятелите си за впечатленията си от пътуването.

Успехът на това начинание, ниската цена и удобството при пътуването станали известни на царя и той решил лично да се убеди в това.

Веднъж разхождайки се по Невски срещанал дилижанс и той му помахал ръка за да спре и влязъл в него. Въпреки че било тясно, място за него се намерило и той стигнал до Адмиралтейския площад.

Царят поискал да слезе, но кондукторът го спрял:

– Позволете ми да получа един гривеник.

Николай Павлович се оказал в затруднено положение. Той не носил никога пари в себе си. Никой от спътниците му не се решавал или не се сещал да му предложи портфейла си.

Наложило се кондукторът да го глоби.

На другия ден в офиса на дилижансите царят изпратил 10 копейки с допълнение от 25 рубли за чай на кондукторът, който го глобил.

По телевизията говореха за трудностите при набиране на хора за ватмани.

Затрудненията са ясни, трамваите са почупени и никой не иска да управлява тези „приказни колесници“.

Една яка жена от тези дето като застане на пътя сама може трамвай да спре, разказваше разпалено:

– По-рано бях контрольор-кондуктор, а сега се уча на тази не много сложна машина и скоро ще возя хората из града.

Репортерът  попита жената:

– А какво ви привлича в тази професия?

Жената присви очи, сви ръце в юмруци и дрезгаво отговори:

– Адреналина.