Теодор можеше да ограничи дефектите в една програма, докато същевременно пишеше друга. Очите му се местеха между екраните много бързо.

Той беше един от компютърните гении, който притежаваше необходимите умения за задачата. Дори беше лесен за вербуване, защото бе яростен защитник на околната среда, същински екотерорист.

Използваше знанията си, за да предизвиква хаос в дървопреработвателната промишленост, минно-геоложки обединения и тежките индустрии. Докато повечето природозащитници бяха по-доволни от рекламата, отколкото от резултатите в дейността си, Теодор предпочиташе да работи в сянка.

Той унищожаваше компютърните системи и причиняваше щети за милиони долари на онези, които съсипваха планетата.

– Задачата е твърде важна, – заяви гневно Теодор, когато му обясниха какво искат от него. – Мога да я изпълня за 24 часа. Няма проблем.

В гласа му се долови перчене. Китов поискаха обяснение:

– Ще ни трябваш след два дена. Ще можеш ли да бъдеш на линия?

– Това е лесно, – заяви самодоволно Теодор. – Аз вече вкарах в системата им вирус, който ще изключи всичките им работни станции от централния компютър. Никой няма да може да използва компютъра. Тогава ще ме повикат да оправя системата.

Заговореше ли за компютри, Теодор придобиваше респект, който прикриваше физическите му недостатъци.

– Няма ли да разберат, че някой е проникнал в системата им?

Теодор поклати глава в отговор. Това бе обида за способностите му.

– Изтрих тяхната част от антивирусната програма. Няма да намерят следи от външно проникване.

 – Можеш ли да въведеш първоначалната програма в техния централен компютър? – попита Китов.

– Вече ти казах – въздъхна Теодор. – Програмата ще бъде скрита в харддиска на компютъра по време на пренастройването му. Никой няма да попадне на нея, когато включи главното меню или да я намери, като проникне в системата. Направих я е невъзможна за откриване и същевременно много трудна за достъп.

– Кога ще можеш да блокираш компютрите? – попита Китов.

– Около четири часа след като се върна в апартамента си. Щом блокирам системата, те ще ме повикат след няколко минути. След това за няколко часа ще стартирам програмата.

– Отлично. Искам довечера да се върнеш, но не блокирай компютрите, докато не ти се обадя. Закъснението не трябва да е повече от двайсет и четири часа. Ясно ли е?

– Да, но защо да чакаме?

– Вкарването на компютърната програма е само един етап от операцията. Има и други, за които ти не знаеш. Трябва да се уверя, че всичко е на мястото си, преди да превземем системата. – Китов не беше свикнал да обяснява заповедите си.

На Теодор не му хареса този начин на действие, но тъй като знаеше, какви големи поражения щеше да предизвика работата му в няколко тръста едновременно, си замълча. В края на краищата тези господа трябваше да се опомнят и да направят нещо, за да не замърсяват околната среда.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Една жена лежала с по-малкия си син в болницата. Дошли ѝ на свиждане съпругът ѝ с по-големият им син.
Мъжът споделил с жена си:
– Домъчнало ми е за теб и малкото ни момче.
По-малкият им син се обадил:
– На мен също ми е домъчняло за татко и батко.
Очите на жената се напълнили със сълзи.
– А за кого най-много ти е мъчно? – попитала майката.
Детето помислило няколко секунди и казало:
– За компютъра.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Специалисти от Университета в Мичиган са създали компютърна игра, способна да освободи хората от безпокойството и притесненията им.

Учените са забелязали, че играта може да съсредоточи вниманието на човека в нея.

Самата игра е много проста. По време на играта на екрана се появяват цифрите с различни цветове и размери, а играчът трябва да изберете тези, който се изискват в заданието.

Играта е съвсем обикновена, но учените са установили, че след преминаване на няколко нива, у хората се е наблюдавало снижение на безпокойството и в пъти повече увеличение на концентрацията у играчите.

Това не е първият опит да се намали тревогата у хората чрез компютърна игра. Но досега не е бил постиган такъв успех, както с тази игра.

Интересно е, че тревогите и безпокойството, които се наблюдават при младежи на възраст от 18 до 25 годишна възраст, се снижават чрез тази компютърна игра, а какво да правят по-възрастните, особено тези, които не могат да работят с компютър?