Смесените сложни размери се образуват, когато заедно се съединяват не еднакви, а различни прости, например, двуделни с триделни.

От разнообразните смесени размери се открояват четири 5/4 и 5/8, и 7/4 и 7/8, особено в руската музика.

От време на време музикант може срещне и размер 11/4, но това е много рядко, например в заключителния хор“Светлина и сила“ от операта „Снегурачка“ на Н.А. Римски- Корсаков.

Размери 7/4 и 7/8 са сложни от три прости, един от които е триделен, а останалите два двуделни. Този размер често може да се види в обработката на руски народни песни, а понякога и в инструменталната музика предимно при руските композитори.

Вариантите на сложните седемделни размера се различават по местоположението триделния дял. Често той е в началото или в края на такта, много рядко в средата.

7/8 (2+2+3 или 2+3+2), 8/8 (3+2+3), 11/8, 12/8, 15/8 с техни вътрешни разновидности са характерни за българския фолклор.

Знанията на Бах по хармония бил несравним с тези на нито един смъртен. Може би това е, защото той не търпял неразрешени акорди.

Откъси от музикални фрази измъчвали слуха на гения и според съвременниците му, нямало по-сигурно средство да го нервират освен по този начин.

Веднъж Бах отишъл на някакъв прием. Там музицирал много посредствен любител, който като видял великия композитор се объркал, скочил и прекъснал свиренето си. За нещастие спрял на дисонантен акорд.

Без да поздрави околните, не обръщайки внимание и на уплашения изпълнител, разгневения Бах се втурнал към инструмента.

Разярен лъв атакуващ гладиатор би изглеждал като овца в сравнение с  Йохан Себастиан.

Без да седне, той довел проклетият акорд до правилна каданса. След това Бах въздъхнал, поправил перуката си и отишъл да се здрависа със домакина.

Съгласно разпространената версия, Пушкин посветил написаното през 1825 г. стихотворение „Я помню чудное мгновенье…“ на Ана Керн.

Петнадесет години по-късно композиторът Глинка сложил тези редове в музика и посветил романса на дъщерята ан Ана Керн, в която бил дълго влюбен.

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.

На премиера на операта „Палячи“ присъствал странен зрител. Той влязъл в залата с прашни дрехи на ездач, високи обувки с шпори …..

По време на антракта Леонкавало пристъпил към непознатия, поклонил му се и вежливо казал:

– Сър, благодаря ви от цялото си сърце!

– За какво? – удивил се странният зрител.

– За това, – казал композиторът, – че не сте довели на моята опера и коня си!