Съгласно разпространената версия, Пушкин посветил написаното през 1825 г. стихотворение „Я помню чудное мгновенье…“ на Ана Керн.
Петнадесет години по-късно композиторът Глинка сложил тези редове в музика и посветил романса на дъщерята ан Ана Керн, в която бил дълго влюбен.
През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.
Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.
В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.
Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.
На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.
Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.
– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….
С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!
Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.
На премиера на операта „Палячи“ присъствал странен зрител. Той влязъл в залата с прашни дрехи на ездач, високи обувки с шпори …..
По време на антракта Леонкавало пристъпил към непознатия, поклонил му се и вежливо казал:
– Сър, благодаря ви от цялото си сърце!
– За какво? – удивил се странният зрител.
– За това, – казал композиторът, – че не сте довели на моята опера и коня си!
Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.
На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.
При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….
На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.
Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.
Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.
Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.
– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.
Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.
Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.
– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.
И той доволен запял фалшиво популярна унгарска мелодия.
– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….
– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …
– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!
Мейербер бил изключително чувствителен, както за порицанията, така и към похвалите.
Всеки лош отзив дълбоко го огорчавал и композиторът се старал със всички средства, да отстрани всеки възможен порицател на своите произведения.
В навечерие на всяка своя премиера той давал разкошен пир за критиците и фейлетонистите.
– Рекламата е нужно да се подгрява най-вече с добър коняк, – казвал Мейербер на тези събирания.