Подобно на каучука, лакът се добива от дървесни сокове. Лаковото дърво venisifera е характерен вид за Китай. Среща се в централната част на страната, на места с надморска височина от 900 до 2300 метра.

Лакът се добива през лятото, след което дърветата се оставят за около 5-7 години да се възстановят. В някои случаи се отсичат и от клоните им се добива лак с по-ниско качество.

Максималното количество лак, което се добива от едно дърво е 50 грама.

Лакът има забележителни консервационни, подсилващи и удължаващи живота свойства на обработените предмети. Нито силните киселини, нито алкалните вещества успяват да го разградят. Дори температура от 200-250 градуса по Целзий не е в състояние да наруши целостта му.

Непроницаем е за вода и други течности. Непристъпен е за повечето видове разтворители. Напълно устойчив към бактериални атаки.

Като изолатор е добър, колкото слюдата. Ето защо откриването му е изключително събитие в живота на хората.

Лакът е едно от най-твърдите и забележителни растителни вещества, а освен това е и естествена пластмаса.

Първият изкуствен полимер, създаден от хората е целулоидът, дело на Джон Уесли Хайат през 1869 г.

Съвременното производство на пластмаса започва едва през 1907 г. с откриването на бакелита. В наши дни се използват много изкуствени лакове. В пластмасовата индустрия думата „лак“ се използва в най-широк смисъл за многобройните синтетични субстанции, които нямат нищо общо с лаковото дърво.

Съществуват много нива в качеството на лака. Най-добрият се получава от соковете между вътрешната и външната кора на 14-15 годишни дървета.

Когато се лакира даден предмет е добре да се започне с лак от по-ниско качество, като най-хубавия се остави за най-горният пласт.

В лакът се добавят и различни оцветители. Традиционните цветове на лаковите покрития са черно, червено, кафяво, жълто, златисто и зелено,  Особено интересен е цветът „презряла круша“, който се постига от смесването на златен прах със смола от гумигут.

Хитиновата обвивка на раците съдържа химически вещества, които предотвратяват потъмняването и втвърдяването на лаковата субстанция.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Тази забележителност на Нова Зеландия за съжаление е вече изгубена…..

Розовите и белите тераси са се смятали за чудо на природата, докато не били напълно унищожени от вулканично изригване на Таравера през 1886 г.

Геотермалната вода, съдържаща голямо количество силициев агломерат, постоянно течала от два гейзера, разположени на брега на езерото Ротомахана.

Водните каскади падали надолу по склона на хълма и оставяли дебели отлагания на бял и розов кварц, които оформяли тераси във водоема.

Белите тераси били по-големи и красиви, но в розовите хората можели да се къпят.

Много хора смятали розовите и бели тераси за „осмото чудо на света“.

Сега са останали само спомените за тях.

Една от причините днес в света толкова много да се говори за психичните заболявания, е желанието на фармацевтичните компании да получат повече дивиденти.

Един добър пример за това е ситуацията в Япония в началото на 21 век.

Тогава фармацевтичните компании убедили японската общественост, че хората страдат от лека депресия, която е наречена  kokoro no kaze или „обикновена настинка на душата“. Те казали на японците, че единственото лекарство за тяхното спасение са скъпите антидепресанти.

Тук трябва да се отбележи фанатична борба на японците с настинките.

След началото на кампанията за спасяване на японците от депресиите, количеството посещения при лекарите с оплаквания за тягостно и мрачно настроение се увеличили почти с 50 процента и то само за четири години.

Продажбата на антидепресанти в Япония се увеличила пет пъти между 1998 г. и 2003 г., скоро след началото на маркетинговата кампания.

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.