Васил поклати глава:

– Повечето спорове са безсмислени. Имаме определено количество енергия за всеки ден и ако я изразходваме за разточителни и отнемащи време спорове, включително и в социалните мрежи, няма да ни остава никаква енергия за взаимоотношения с най-близките ни.

– Чакай, – повдигна дланта на лявата си ръка Атанас. – Нима не искаш да чуят твоето мнение по въпроса?

– Мотива е важен, – подчерта Васил. – За какво го правиш? Да победиш в спора? Да се изкараш по-умен? Разбери, не можем да променим другите.

– Е, да, – съгласи се Атанас, – мога да променя само себе си. Това съм го чувал вече.

– И не само това ….

– Какво друго? – прекъсна го нервно Атанас.

– Можеш да промениш начина, по който отговаряш на другия, – отговори Васил. – Не позволявай на склонните към спор хора да диктуват действията ти.

– Добре, – въздъхна примирено Атанас, – но ако някой в живота ти се опитва да те дразни, какво ще правиш тогава?

– Ще се оттегля, – бе категоричен Васил. – Този вид взаимоотношения не изгражда мост в една връзка, само я напрягат повече.

– Е, може би имаш право, – призна се за победен Атанас.

Нека в дискусиите с приятели и непознати да им показваме уважение.

Не трябва да очакваме нехристияните да постъпват като християни.

Като зачитаме мнението на другия, макар да е различно от нашето, можем да вярваме, че Бог работи в дадената ситуация.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

На Матьо бе доставено огромно количество храна в дома му.

Не, човекът нямаше парти, нито някакъв празник.

Тогава какво се бе случило?

Матьо бе оставил сина си Еди да играе с телефона му преди лягане.

Момчето се бе съблазнило да получи голяма награда, ако поръча храна от няколко ресторанта.

Когато ядосаният Матьо влезе в стаята на сина си, Еди се скри под одеялото си.

– Защо го направи? – крещеше разярен Матьо.

– Бях гладен, – плахо отговори шестгодишното момче.

Така апетитът и незрелостта на Еди доведоха до много скъп резултат.

Когато сме изкушени и желаем нещо, вместо да позволим на нашите апетити да ни доведат до скъпи грешки или грях, нека се обърнем към нашия небесен Баща, защото единствено Той може да насити гладната ни душа „с блага“.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Николай се похвали:

– Прочетох, че „Средностатистическият човек ще вземе 773 618 решения през живота си, а ще съжаляваме за 143 262 от тях“.

– Странно как ги измислят тези числа? – почеса се по главата Пламен.

– Но си съгласен, че всеки от нас е изправен пред безброй решения през живота си, – щракна с пръсти Николай.

– Голямо количество от тях може да ни действа парализиращо, – съгласи се Пламен. – Особено когато вземем предвид, че всички наши избори имат последствия.

– Всеки нов ден, пред нас се откриват възможности, които са съпроводени с множество решения, – въздъхна дълбоко Николай.

– Но хубавото е, – усмихна се Пламен, – че ако отделяме време да се помолим на Бог, това ще повлияе положително на изборите, които правим. Както казва нашия пастир в църквата: „Чрез силата на Духа можем да изберем да Го следваме всеки ден“.