Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

В едно село живеел селянин на име Михаил. Той много обичал да критикува, бил принципен и справедлив. Ако някой опетнял репутацията си, той веднага го посочвал и открито го критикувал.

Михаил обичал истината. Виждал всичко и смятал за свой дълг да открива тайните и тъмните мисли на съселяните си.

Веднъж кметът на селото предложил да покрият улиците с камъни. Станал Михаил в събранието и изразил своето недоверие към кмета и неговото предложение.

– Не вярвам в това начинание! Видях, че кмета кара на каруцата си някакви чували из селото. Навярно ги е откраднал. И сега иска тъмното си дело да преобърне за сметка на селяните.

Така казал Михаил и се отправил към колибата си в гората. След един месец се върнал и гледа. Всичките улици били с настилка от камък.

Хората били подкрепили предложението на кмета, събрали се и направили всичко. Пред дома на Михаил пътят бил също постлан с камъни.

На Михаил му станало тежко, че не участвал в работата с всичките хора от селото, но нищо не казал. Влязъл в двора си и заключил вратата.

След време човек препускащ на кон дошъл от съседното село и казал:

– В селото ни има вълнения. Скараха се две големи семейства, бият се и никой не може да ги спре.

Събрали се няколко мъже да отида, да разтърват хората, а Михаил им казал:

– Не е добре да се месите в чужди работи. Нека сами се разберат. Каква работа имаме там? Погледнете, кои тичат да помагат? Тези, които ги сърбят юмруците и искат да опитат силите си.

Мъжете не послушали Михаил, а отишли и спрели дразгите.

Дошли гости от другото село да благодарят. Носели подаръци и гледали никого да не пропуснат. Дали и на Михаил, но той отказал да го вземе.

Прибрал се в къщи Михаил и сериозно се замислил:

„Винаги истината казвах, но от това на никого не му ставаше по-леко. Хората гледаха ситуацията, тихо си вършеха работата и всичко свършваше добре“.
Но в тези дела, той не взе участие. Колко жалко ….

През 60-те години на миналия век Светослав Рихтер си построил къща близо до град Таруса, който се намирал на високия ляв бряг на река Ока, където се вливала река Таруса.

Преди това той живеел в колибата на един човек, който се грижел за шамандурите.

Рихтер не дочакал края на строителството на дома си в схлупената къщичка и се пренесъл.

Първото нещо, което донесъл в новия си дом било пияното, но май нямал друго освен него.

Той така и живеел, само с пияното …. друго нищо.