Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.

Любомир минаваше покрай множество трамвай вдигащи голям шум с безбройните си колела. Той търсеше Илиян, негов много близък приятел.

Най-накрая го намери, облегнал се на една от тези мощни машини.

– Как се задвижва това чудо? – попита Любомир като посочи с ръка един от трамваите.

– Чрез въртенето на колелата и триенето, което създават, – отговори Илиян. – Триенето образува електрически ток, чрез който трамвая се задвижва……

Другите обяснения на приятеля си Любомир слушаше с половин ухо. Мислите му го отвлякоха към сегашното му положение, сравнявайки го с тези мощни машини.

„По същия начин Бог иска да ни даде сила в живота ни, – помисли си той. – За това ни поставя в трудна ситуация. Така Той генерира духовна сила чрез силно триене.

Любомир погледна приятеля си, разбра че е изгубил нишката на обяснението му, но не го прекъсна, а продължи да разсъждава на ум:

„Е, не е приятно това триене. Понякога се опитваме да го избегнем , но колко много губим. Ако използваме получената сила ще се издигнем над причините създали болезнената ситуация“.

И то си е така. Като се замисли човек съпротивата е напълно необходима, тя поддържа баланса на силите.

Благодарение на центростремителните и центробежните сили нашата планета се държи на орбитата си.

Не е достатъчно да имаме сила, която да ни дърпа напред, имаме нужда и от сила, която ни задържа назад.

За това Господ ни изпраща светски скърби, изпитания и изкушения, възпирайки ни с обстоятелства, които сякаш ни се противопоставят, а всъщност ни помагат по нашия път и укрепват стъпките ни.

Нека приемем тежестите и крилете. Така движени от Божествената сила напредваме с вяра и търпение към обещаната нова земя и небе.

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.