Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Докато заместник-министърът на радио индустрията на СССР отказва да вярва в съществуването на персонален компютър, казвайки:

„Момчета, престанете да се занимавате с глупости. Личен компютър не може да съществува. Може да има лична кола, лична пенсия и лична вила. Знаете ли какво е компютърът? Това са 100 квадратни метра площ, 25 души персонал и 30 литра алкохол месечно! „, Сергей Николаевич Попов участва в разработването на „Микро-80“.

Ето защо, когато някой много убедително ви доказва, че „това не може да бъде, защото това не може да стане никога“ (A. П. Чехов), просто си припомнете това.

Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.

Туристите, идващи в Дания, както и жителите на тази страна скоро ще могат да направят зашеметяващи разходки в гората.

Пътят, който архитектурното студио „EFFEKT“ планира да завърши през 2018 г., ще се намира в гората на около час път с кола южно от Копенхаген.

Основната идея на конструкцията е да даде на хората възможност да се възхищават на околностите от гледна точка на птиците, без да навредят на околната среда.

Височината на зрителната платформа, към която води спираловидният път, е 45 метра. Дори ако някой не успее да стигне до върха, самият път е толкова живописен, че ще има на какво да се възхищава.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.