В храма:
– Колко струва освещаването на един „Запорожец“?
– Двеста лева.
– А една „Волга“?
– Четиристотин.
– Но защо толкова скъпо.
– Повече светена вода е нужна.
– А „Тойота“?
– Сто долара.
– Защо толкова много?
– Колата не е православна!

Две приятелки пътували с кола. Спрели на червено и една от тях забелязала много необичаен пътник в един автомобил, който бил наблизо.

На задната седалка в колата имало пони. Интересното е, че животното се държало много спокойно и с интерес разглеждало света около себе си.

Грижливите му собственици даже били свалили стъклото на прозореца му.

Двете приятелки доста се посмели на зрелището, а собствениците доволни от произведения ефект, приветливо помахали с ръце.

Към небето човек е насочил погледа си от самото начало на историята си.

Вече нищо не може да ни изненада, защото цялата история на автомобилната индустрия се стреми да създаде летяща кола.

Най-значимите опити в тази област са направени през втората половина на 20-ти век.

Днес интересът към отделните летателни средства се връща.

Съвременните технологии, за първи път от дълго време, дават възможност на инженерите да създават наистина работещи и достатъчно ефективни прототипи.

Автомобилист от провинция Анхой, Китай, забелязал как сътрудник от пътната полиция, изпълнявал своите задължение, а през това време валял много силен дъжд.

Шофьорът си казал:

– Този млад човек е може би връстник на сина ми.

И той си представил собственото си момче, как стои на дъжда и няма възможност да се скрие някъде.

Мъжът минавайки край подгизналия полицай, леко забавил колата си и изхвърлил през прозорчето на автомобила си чадър.

Полицаят вдигнал подаръкът и навярно се е възползвал от щедростта на шофьора.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!