Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.