Завоят бе остър. Валеше като из ведро.

Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.

На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.

Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.

До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.

А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.

Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.

– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?

А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.

Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.

Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.

Невероятно, но една кола все пак спря.

– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.

– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.

А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.

Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.

Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.

Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Валери посети магазина за играчки заедно с дъщеря си Таня, за да ѝ избере подарък за рождения ѝ ден.

– Татко искам тази кукла. А имаме ли достатъчно пари за нея?

Валери с усмивка ѝ кимна с глава.

Таня с радост тръгна към касата, но изведнъж спря. Тя видя момче, което бе дошло в магазина с баща си. То бе облечено в износена куртка. Изглежда доизносваше дрехите на по-големия си брат.

Момчето се приближи към една видео игра и я взе, но баща му го погледна тъжно и поклати отрицателно глава:

– Нямам толкова пари.

Момчето бе много разстроено. То постави играчката обратно на мястото ѝ.

Таня прошепна на баща си:

– Татко, хайде да купим тази видео игра, – и тя протегна ръка към играта, която момчето бе пожелало.

Двамата отидоха на касата и я платиха. След това Таня прошепна нещо съвсем тихичко на касиерката, а жената само ѝ се усмихна.

Когато тъжното момче приближи касата с баща си , за да плати книжка със стикери, касиерката каза:

– Поздравления! Днес вие сте стотния ни клиент и получавате като подарък тази видео игра.

Това бе същата игра, което момчето си бе пожелало.

Когато Таня излезе от магазина с баща си, той я попита:

– Защо реши да направиш такъв подарък на съвсем непознато момче?

– Баба и дядо вчера ми казаха да си купя това, което ще ме направи най-щастлива, – отговори Таня. – И аз направих така. Ти видя ли, колко много се зарадва момчето?

Децата са много искрени, от тях трябва да вземем пример.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.