Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.

В библиотеката леко попийнал читател подал книга на библиотекарката и ѝ казал:

– Кажете ми, имате ли и други книги от този автор?

Библиотекарката радостно възкликнала:

– Харесва ви как пише?!

Мъжът поклатил глава:

– Не, но в неговата книга намерих 100 лева.

Григор Овчаров бе бизнесмен. Той изкарваше доста пари  чрез бизнеса си. Често обикаля улиците на родния си град, където го срещат бездомни, които просят пари за храна.

Овчаров винаги се движи с костюм и вратовръзка, за това често слуша молби за помощ.

Веднъж срещна една бездомна жена. Тя не поиска като другите пари от него, а му се усмихна и каза:

– Добро утро, господине. Нека денят ви да бъде хубав и Бог да ви благослови!

Григор съвсем не очакваше такова нещо. Той спря и двамата се заприказваха.

– Бихте ли обядвали с мен, – предложи ѝ Григор.

Жената се съгласи. И така те се сближиха и започнаха всеки вторник да обядват заедно, но тя нито веднъж не му поиска пари.

Григор забеляза нещо странно в Надежда, когато тя говореше всичко бе позитивно, въпреки че не притежаваше нищо.

Надежда не пиеше, не пушеше, не употребяваше наркотици или нещо подобно. Бе винаги весела и жизнерадостна независимо от положението си.

Веднъж тя сподели:

– Трудно е да си намери работа човек, когато не може да чете.

– Никой ли не ви е учил до сега? – попита изненадано Григор.

– До сега не е имало човек до мен, който да ме научи да чета, – каза тъжно Надежда.- Може да ми се смеете, но попаднат ли ми пари, аз ги изразходвам за библиотеката, а не за ядене. Търся книги, които да ме ограмотят.

Григор се стъписа. Той никога не е имал подобен проблем. Живееше в семейство, където получаваше достатъчно средства за всичко необходимо, докато порасна и сам започна да работи.

– Искаш ли да те науча да четеш?- попита Григор.

– Да, – очите на Надежда за искряха от щастие.

Така вторниците бяха не само за обяд, а и за четене.

Григор вземаше книга, която четяха заедно, а през останалите дни тя се занимаваше самостоятелно.

Нима не е прекрасно, че има хора, които са готови да напуснат своя комфорт, за да помагат на тези, които се нуждаят.

Майка разгръщаше книга пред детето си и му показваше картинките. Дамян беше още малък. Той стоеше в скута на майка си и бърбореше непрекъснато.

– Виж, миличък, птичка. Ти можеш ли да я нарисуваш? – попита майката.

– Каква птичка? – попита Дамян.
– Тази на картинката, – уточни майката.
Момчето внимателно погледна картинката и огледа мястото, което бе посочено от майка му. И изведнъж Дамян извика:

– Мамо, погледни, тук е Голгота.

Действително, на задния план на картината се виждаше мястото, на което Христос бе разпнат.

Възрастен и дете разглеждаха една и съща картина. Възрастния видя птичката, а малчугана Голгота.

Навярно децата имат способност зад външната страна на живота да виждат истинската същност на нещата. Може би за това Господ ни призовава да бъдем като децата…

„Къща, в която няма никаква книга е като тяло лишено от душа“ е казал веднъж Цицерон.

Тези думи се отнасят не само за духовното богатство. Италиански икономисти установили, че между четенето на книги в детството и благополучието в зряла възраст има тясна връзка.

Английски невролог твърди, че нищо не развива така детския мозък, както книгата, защото литературата се явява катализатор на мисловните процеси.

Във всеки сюжет има начало с противоречие или конфликт, развитие, кулминация и развръзка. Тази структура кара мозъка, максимално да се задейства, да изгради някаква последователност. Човек се замисля върху връзките между събитията и анализира ефекта от действията на героите.

За това от количеството прочетени книги в детството, зависи способността на човек към логичното мислене и концентрацията взряла възраст.

Най-добрия подарък, които можем да направим на едно дете е, да му внушим любов към книгата и желание за четене.