Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Класът бе притихнал.

Учителката говореше:

– Има много теории за това какво не е наред в света. А вие как мислите от какво се нуждае света? От образование, равенство, …..

– Светът е болен, – бързо изстреля Пенко.

– Това си е явно подценяване, – възпротиви се Ева. – Светът е мъртъв поради греховете си, следвайки владетелят незаконно узурпирал земята.

– По-скоро светът е в плен на подчинението на своите желания и страсти, – възрази Емил.

– Добре, – съгласи се учителката, – Никаква образователна реформа или кампания за граждански права, не може да реши проблемите на този свят. Причини за това са: нашата фатална зависимост от недобрите ни желания, пристрастяването ни към греха и подчинението ни на управлението на дявола. Тогава какво би спасило този свят?

Децата си зашепнаха тихичко едно на друго, обсъждайки проблема.

– Може би ако можехме да проведем правилната програма.

– Не, по-добре да променим законите на страната.

– А ако накараме хората да се променят и да се държат по определен начин?

Недю плахо вдигна ръка.

– Кажи, какво мислиш за това, – подкани го учителката.

Ученикът смело се изправи и заяви:

– Само смъртта и възкресението на Исус Христос могат да ни направят живи. Така ще се избавим от смъртта поради греха ни и подчинението ни на дявола. Само Исус спасява.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Нора погледна хитро Тони и попита:

– Какво мисли Михаил по този въпрос?

– Трудно ми е да ти кажа, – отговори Михаил, повдигайки рамене.

– Защо, нали сте от един клас? – озадачена го изгледа Нора.

– Радко говоря с него и малко го познавам, – Михаил наведе глава и заора с върха на лявата си обувка земята. – Виж, ако ме питаш за Киро, знам какво мисли. С него сме добри приятели.

– Ех и ти, – възкликна Нора и махна с ръка, – как може да не познаваш добре съучениците си?!

Колкото и странно да е, но с някого може да учите заедно или да работите, но да не се познавате добре, защото не общувате често с него.

Така е и с Бог. Трябва да вървиш достатъчно дълго с Него, за да опознаеш сърцето Му.

Когато прекарваш с Господа повече време, виждаш Неговото състрадание.

А допуснеш ли Го да влезе в душата ти, ще разбереш волята Му.

Така получаваш достъп до свят, какъвто не си виждал.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.