Жоро донесе в класа лъскав пистолет играчка. Той светеше с цветовете на дъгата и издаваше силен звук.

Това бе играчка, за която всяко дете мечтаеше.

Играчките бяха забранени в училище. С нея момчетата играеха тайно, далеч от любопитни очи.

Жоро позволи на Петър да вземе играчката със себе си у дома. Щастлив Петър я прибра в чантата си.

Той игра с играчката тихо вечерта. Не бе казал на никого за нея.

Внезапно Петър натисна спусъка. Звукът отекна в къщата.

Майка му нахлу в стаята.

– Какво правиш? Какво е това? От къде го взе?

Петър се опита да излъже, но после замълча.

Последва „сеанс на пречистване“. Всеки удар рестартираше Петър, рестартираше го за честност.

Накрая той си призна:

– Тази играчка не е моя. Жоро ми я даде до утре сутринта.

Майка му го придърпа близо към себе си и каза:

– Ако беше казала истината в началото, всичко това нямаше да е необходимо.

Думите ѝ разтърсиха Петър силно. Те подействаха повече от дисциплинирането.

Онази нощ Петър не можа да спи. Превърташе всичко в ума си отново и отново.

– Само да бях казала истината от самото начало ….

Този момент го промени завинаги.

Петър осъзна:

– Това, което е честно ни предпазва, а страхът от наказание, да не разочаровам някого или конфронтация води до лоши последствия. Ако лъжа, лъжите се умножават. Стават две, …. десет. Мрежата става твърде заплетена, за да се измъкна.

Истината може да изглежда скъпоструваща в момента, но нечестността струва много повече в дългосрочен план.

Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Класът бе притихнал.

Учителката говореше:

– Има много теории за това какво не е наред в света. А вие как мислите от какво се нуждае света? От образование, равенство, …..

– Светът е болен, – бързо изстреля Пенко.

– Това си е явно подценяване, – възпротиви се Ева. – Светът е мъртъв поради греховете си, следвайки владетелят незаконно узурпирал земята.

– По-скоро светът е в плен на подчинението на своите желания и страсти, – възрази Емил.

– Добре, – съгласи се учителката, – Никаква образователна реформа или кампания за граждански права, не може да реши проблемите на този свят. Причини за това са: нашата фатална зависимост от недобрите ни желания, пристрастяването ни към греха и подчинението ни на управлението на дявола. Тогава какво би спасило този свят?

Децата си зашепнаха тихичко едно на друго, обсъждайки проблема.

– Може би ако можехме да проведем правилната програма.

– Не, по-добре да променим законите на страната.

– А ако накараме хората да се променят и да се държат по определен начин?

Недю плахо вдигна ръка.

– Кажи, какво мислиш за това, – подкани го учителката.

Ученикът смело се изправи и заяви:

– Само смъртта и възкресението на Исус Христос могат да ни направят живи. Така ще се избавим от смъртта поради греха ни и подчинението ни на дявола. Само Исус спасява.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Нора погледна хитро Тони и попита:

– Какво мисли Михаил по този въпрос?

– Трудно ми е да ти кажа, – отговори Михаил, повдигайки рамене.

– Защо, нали сте от един клас? – озадачена го изгледа Нора.

– Радко говоря с него и малко го познавам, – Михаил наведе глава и заора с върха на лявата си обувка земята. – Виж, ако ме питаш за Киро, знам какво мисли. С него сме добри приятели.

– Ех и ти, – възкликна Нора и махна с ръка, – как може да не познаваш добре съучениците си?!

Колкото и странно да е, но с някого може да учите заедно или да работите, но да не се познавате добре, защото не общувате често с него.

Така е и с Бог. Трябва да вървиш достатъчно дълго с Него, за да опознаеш сърцето Му.

Когато прекарваш с Господа повече време, виждаш Неговото състрадание.

А допуснеш ли Го да влезе в душата ти, ще разбереш волята Му.

Така получаваш достъп до свят, какъвто не си виждал.