Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.

Художникът в желанието си да обясни идеята на картината, започна да цитира Писанието:

– А когато се свечери той седна на трапезата с дванадесетте ученика и когато ядяха рече: истина ви казвам един от вас ще ме предаде; те много се наскърбиха, и всеки от тях започна да го пита: да не съм аз Господи? А Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

Всички се бяха смълчали и го слушаха внимателно.

– Художникът има две задачи, – продължи художникът. – Да изобрази човека и да покаже състоянието му. Ще изобразя всеки всеки от апостолите в момента, в който Исус им казва, че един от тях ще го предаде.

Първоначално фигурите бяха очертани само с контур. През следващите месеци поток от багри и цветове изпълни платното.

Въпреки че по-голяма част от картината беше завършена, една от фигурите беше без глава. Ирена предположи, че това е Юда, защото стискаше в ръце кесия с пари.

– Защо сте сложили Юда от една и съща страна с апостолите? – попита Ирена.

– Знам, че всички художници са го изобразявали от другата страна, – каза художникът, – но аз съм взел предвид мислите на предателя. Той би направил всичко, за да скрие какво ужасно нещо е направил. Би се опитал да изглежда невинен и не би се отделил от другите апостоли, това би събудило подозрение. Една картина, за да е убедителна, трябва да е реалистична и възможно най-близка  до живота.

Картината наистина бе изключителна. Всеки от апостолите бе замръзнал в един единствен миг. Мислите и страхът на всеки от тях, че той ще е този, който ще предаде Исус, бяха изписани на лицето и жестовете им.

Тази картина бе уловила миг от времето. Просто художникът бе спрял времето и го бе запечатал на нея.

– А защо главата на Юда още не е нарисувана? – попита Ирена.

– Все още не мога да намеря модел за него, – отговори художникът. – Трябва ми лице, което да отразява самото предателство.

– Но предателите могат да имат много лица, – възрази Ирена. – Могат да бъдат красиви, миловидни, дори много хубави.

– Вярно е, – съгласи се художникът. – Измяната често се крие под миловидно и прекрасно лице.

Каза го като човек, който също е бил поразен от измамник скрит зад някаква маска. В този момент изглеждаше дълбоко наранен. Веждите му се смръщиха и се откри фината паяжина от бръчките на челото му.

– Защо в другите картини изолираният е Юда, а на вашата Исус изглежда сам? – попита Ирена.

– Ако Бог ви е разкрил, че ще бъдете предадена от човек, когото обичате и на когото вярвате, и това предателство е неизбежно, нямаше ли да се чувствате самотна и изолирана?

Какво можеше да каже тя? Нали и нея, съвсем на скоро, я бе предал човек, който тя много обичаше.