В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Вятарът фучеше ядосано и щипеше лицата на хората. Снегът закъсня, но времето застудя. Слънцето силно грееше, но топлината му бе измамна и не достигаше до хората.

Празници! Магазините са изпълнени с какви ли не неща, а търговците гледат по всякакъв начин да привлекат клиенти. За разлика от другите това магазинче не изпъкваше с нещо особено, но ако прекрачиш прага му, попадаш в приказен свят. Животни направени от глина, изпъстрени с различни цветове, ти се усмихват, подкупват и развеселяват. От рафтовете надничат красивеи глинени съдове, изрисувани чинии, чаши, големи и малки гювечи. Имаш чувството, че си попаднал в някакъв по-щастлив свят.

Продавачката, жена на средна възраст, приветливо посреща влезлите в магазина. Дори и нищо да не купиш, приятният разговор с тази жена, ти навява желание пак да дойдеш тук.

Веднъж тя разказваше весело за така нашумелите гювечи на Тишо:

– Идва един господин, солиден, с костюм, вратовръзка и припряно започна да обяснява: „Вместо да се прибера направо в Бургас, отбивам за Карлово и карам 60 километра до тук като луд и се моля магазина да е отворен. . Не знам дали си спомняте, но от вас купих голям гювеч, с жълто цвете, когато го видях веднага го харесах. Наша позната имаше рожден ден и аз го взех, за да го подаря от името на мен и съпругата ми. Жена ми като го видя, пощръкля. Викаше, че аз не съм мислел за нея, а познатата ни, макар и много по-възрастна от нас, едва не я изкара за моя любовница. Моля ви дайте ми един от тези гювечи, че нямам мир в дома си“.

Когато човек погледне тези глинени изделия, разбира, че от тях блика живот. Майсторска ръка е оформяла модела, а след това четката е довършвила щедьовъра.

Продавачката продължи да разказва друга история за тези красиви гювечи:

– Веднъж един мъж дойде в магазина и каза: „Тук продавате много красиви неща. Веднъж взех от вас гювеч, – той посочи към рафта –  и го занесох у дома. Жена ми го постави във витрината на секцията и две седмици му се радва, едва тогава се реши да готви в него“.

Има всякакви грънчари, но Троян не напразно се слави с майсторите си. Когато грънчарят вложи нещо от себе си в оформения съд или фигура, не можеш да останеш безучастен. Изваяната и изрусувана глина докосва сърцето ти.

Роден e в Карлово. Син е на видния възрожденски учител Райно Попович. Съученик и приятел е на Левски. Получава завидно високо образование. Учи при баща си, при Найден Геров в Пловдив, в Цариград и висше търговско училище във Виена. В столицата на Австрия наследява и доразвива крупната търговска фирма на вуйчо си Христо Гешов, но той не се задоволява да бъде богат търговец.
Непримиримо свободолюбив през 1862 г. воюва под знамето на Гарибалди за освобождението на Неаполитанското кралство и остров Малта. Същата година се свързва с Раковски и от тогава участвува непрекъснато в революционните борби.
През 1867 или 1868 г. постъпва на работа в турското разузнаване и изпратен от него в Букурещ. Там  играе „двойна игра“, уж шпионира Българския централен революционен комитет, а на практика съобщава на БРЦК всичко, до което се е добрало турското разузнаване .
Стига дотам, че крупни суми, дадени от турското разузнаване за подкупване на български революционери, той предава на БРЦК за организиране на революционните маси, за издаване революционни вестници и за закупуване на оръжие.
Като пратеник на БРЦК пътува в Европа и установява връзки с някои от най-видните революционери на епохата Херцен, Бакунин, Мацини, Нечаев, Кошут. Провален, той е принуден да търси спасение в Швейцария, но после се връща отново в Цариград и продължава „двойната игра“.
Активен участник е в Априлското въстание. Преди и след него е използувал служебното си положението, за да укрива революционни дейци. Не е случайно Баронхиршовата железница, в която той е работел,  е давала убежище на хора като Захари Стоянов, Икономов, Волов и др.
Заподозрян от турците, през 1877 г. той избягва през Триест в Букурещ и участвува в Освободителната война като служи при генерал Черкаски. След
Освобождението заема различни административни длъжности, главно в родния си град и Пловдив.
Теофан Райнов е една от светлите личности на българските борби за национално освобождение, името на когото заслужава да се съхрани в признателната памет на българина!