Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.
Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:
– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.
Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.
– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.
– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.
– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.
– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.
Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.
Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.
Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:
– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.
Старецът прегърна внука си.
– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.
Но Валери бе неутешим.
– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.
Дядо Васил погали внука си по главата и каза:
– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….
Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..
