Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Елена стоеше мълчаливо. Тя бе отчаяна в болничната стая. От време на време поставяше ръка на гърдите на малкия си син, за да провери дали още диша.

Дишането му бе плашещо плитко. Кожата му бе синкава. Детето беше в безсъзнание. Дрехите му бяха попили кръвта му. Миризмата бе непоносима, но болката на Елена я правеше безчувствена.

Лекарите се готвеха да оперират малкото момче. Елена прегърна сина си, преди да им го предаде.

Изведнъж цялата история случила се на Голгота едновременно я смачка и освободи. Тя осъзна по-ясно фактите за страданието и смъртта на Исус на кръста.

– Колко голяма е била любовта на Отца към нас, – прошепна тихо Елена, – че позволи на любимия Си Единствен Син да изтърпи такова незаслужено страдание. Да пролее Невинната Си кръв, за да покрие мръсотията и срама ни, и да ни приближи до Себе Си.

Синът на Елена оцеля след операцията, но случая ѝ разкри една неподозирана реалността:

– Колко често забравяме, че Бог с любов и доброволно предложи Своя Син да понесе наказанието за нашите грехове, – очите на младата майка се насълзиха. – Бе пролята невинна кръв…… Исус умря вместо мен.

Голяма част от болката ни се явява като последица от греховете ни и неправилните избори, които правим.

Но Бог, в Своята безкрайна милост и състрадание към нас, ни избави от нашето самоосъждане и ни предлага вечен живот.

Очакваше се идването на пролетта, а заваля сняг. Хората попаднаха в капана на непредвиденото време.

Поради мокрия снеговалеж, доста села останаха без ток. Един от проходите бе затворен, а за другите имаше ограничения за товарните коли.

Баба Марта отново се изяви, но това едва ли би спряло мнозина, да правят нещо интересно.

Братята Дичо и Слави бяха действени момчета особено, когато бяха предизвикани от невъзможността да се придвижват нанякъде.

Седнали край запалената печка, те споделяха това, което ги вълнуваше.

– Светът се променя, – въздъхна Дичо. – Въпроса е: В каква посока?

– В тези дни се сещам за Били Греъм, Мартин Лутър Кинг, Роза Паркс ….., – додаде Слави.

– А коя е Роза Паркс? – попита Дичо.

– Тя е афроамериканска активистка защитаваща граждански права на чернокожите американци, – започна да обяснява Слави. – Паркс става известна с отказа си на 1 декември 1955 г. да се подчини на автобусен шофьор и да освободи мястото си на бял мъж.

– Мисля, че и днес има хора, които правят страхотни неща, за да променят живота, в който живеем, – отбеляза Дичо.

– Всеки от нас има желание да направи нещо, което да въздейства на света и то положително, – възкликна Слави.

– Не сме ли прекалено млади? Пък и аз не бих могъл като тези, чийто имена спомена преди малко, – с неголям ентусиазъм отбеляза Дичо.

– Да се сравняваш с някого е опасно, – Слави размаха пръст пред брат си. – Припомни си какво е казала майка Тереза: „Не всеки от нас може да прави велики неща. Но всички можем да правим малки неща с голяма любов“.

– Мисля, че това е било в сърцето на Исус, когато е ходил по тази земя, – изтъкна Дичо.

– Той едва ли би ни упрекнал ако искаме да правим супер луди неща, но желанието Му е било да ходим с вяра и да показваме любов на околните, – подчерта Слави.

– И според тебе как бихме могли да променим света днес? – попита Дичо.

– Когато видиш, че някой наранява, предложи подкрепа си на наранения. Ако забележиш човек в нужда, помогнете му. Паднал ли е някой, не е важно кой е, насърчи го. Ето това променя света.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.