Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Това беше едно щастливо семейство, но и него не го подмина мъката. Маргарита се разболя сериозно. Давид ясно чу когато лекарят каза:

– Алцхаймер, ще трябва много да се грижите за нея.

Промените, които настъпиха в живота на Давид, го огорчиха. Той трябваше да напусне любимата си работа, за да се грижи за жена си. Болестта ѝ все повече прогресираше, а това изискваше още повече грижи.

Веднъж Давид сподели с приятеля си Антон:

– Много се ядосвах на Бога. Колкото повече се молех за проблема свързан с жена ми, толкова повече Бог ми показваше състоянието на сърцето ми, в предишните години на брака ми. Осъзнавах какъв голям егоист съм бил в по-голямата част от това време и то по различен начин.

– Понякога Бог отговаря на молитвите ни, не като ни дава това, което искаме, а ни насърчава да се променяме, – каза Антон.

– Така е, – съгласи се Давид.

– Спомняш ли за пророк Йона как се ядоса, когато Бог пощади Ниневия от унищожение, – продължи Антон. – Тогава Господ допусна растението, което му правеше сянка да загине под горещите лъчи на слънцето, след като бе поразено от червей. Когато Йона започна да негодува за тиквата, Бог го попита, правилно ли е да се сърди за това. Пророкът потвърди, че така трябва да бъде, дори до смърт.

– Много добре си спомням за тази история, но какво искаш да ми кажеш с нея? – попита Давид.

– С това, което Бог направи, призова Йона, не да се фокусира върху себе си, а да започне да мисли и за другите, и да има състрадание към тях, – поясни Антон.

– Знаеш ли, – каза Давид, – че всичко, което правя сега за съпругата си го правя от любов към нея и знам че все едно го правя на Исус. Грижата за жена ми се превърна в една голяма привилегия в живота ми.

– Понякога Бог използва молитвите ни по неочакван начин, – Антон потупа приятеля си по рамото. – Той го прави, за да ни помогне да израснем духовно. Това е промяната, която трябва да приемем с радост, защото Бог иска чрез нас да изрази любовта Си към другите човеци.

Давид само се усмихна и каза:

– Така е. Каквото и да вършим с думи или дела, трябва да го правим в името на Исус, благодарящи чрез Него на Бога Отца.

В кръчмата се бяха събрали около десетина мъже и „бистреха“ политиката. Бай Драган подхвърли:

– Е, сега дадоха властна жените.

– Каква власт бе? – не се стърпя и се обади Семо Кантарджията.

– Нали сега им разрешават, когато искат да раждат, а ако не щат, да го махат.

– Е, че то хубаво, – засмя се Дано. – Ако се навъди цяла сурия, с какво ще ги гледаш?

В ъгъла на кръчмата седеше потъмнял от слънцето мъж, с гъста брада и мустаци. Той погледна говорещите мъже и каза доста високо:

– Мислите ли, че това е добро?

– Защо пък да не е? – опъна се Геро. – Моята ако я оставят, всяка година ще ражда по едно.

– Грехота било, живинка нали е?! – опита се да имитира жена си Стефан.

– Това не е шега работа, – обади се мъжът от ъгъла.

– Какво ти да не си против абортите? – подвикнаха му мъжете.

– Може да ви се стори странно, но съм участвал в сатанинска група, – каза брадатият мъж.

Мъжете настръхнаха, но любопитството им надделя и те се заслушаха в бившият сатанист, а той продължи:

– Мъжете в нашата група правеха секс с жените, за да забременеят, а след това извършваха ритуален аборт.

– Какъв е този ритуален аборт? – попита Андро.

– Казва се заклинание и детето в утробата на майката умира. За нас това бебе не беше множество от клетки, а  жертва за ритуала.

В кръчмата  обстановката се натегна, а тишината взе връх.

– Този ритуален секс има много древна история, – тъжно поклати глава брадатият мъж, – още при практикуването на храмовата проституция. Какво мислите, че е ставало тогава?

– Това наистина е дяволска работа, – каза Семо.

– Има и по-тъмна духовна страна в индустрията на абортите, – продължи бившият сатанист, – която остава невидима. – Какво става след убийството на красиво, здраво, невинно и беззащитно човешко същество? Частите от трупа остават непокътнати, за да бъдат продадени ….. Така хората без да разбират, дават семето си на Молоха.

– То тая свобода излезе много тъмна работа, – въздъхна Дано.

– Каква я мислихме, а то какво било?! – зацъка с език Драган.

– Няма да смея да разкажа на жената за това, – тъжно се произнесе Андро. – Като знам колко нещо сме съсипали, просто ми се гади, а ако тя разбере няма да спре да плаче.

– Мъже, – каза бившият сатанист, – вържете добре гащите си, пазете жените и децата си, които създавате. Не ставайте роби на дявола, който ви мами и лъже!

В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.