Историкът Джон Смит публикувал в научно популярно онлайн списание Journal of the American Revolution, бележка, че първият президент на САЩ, Джордж Вашингтон толкова много е обичал сладолед, че придобил оборудване за производството му.
Сладоледът през XVIII век е бил голямо лакомство за висшите слоеве на обществото. Той се е внасял в Америка от Франция. Първото споменаване  на сладоледа било в американските колонии през 1744 г. Рецептата за приготвяне на сладолед била включена в популярната книга на Хана Глас „Изкуството просто и леко да се приготви храна, която превъзхожда всичко публикувано в тази област“. Известно е, че тази книга е била у жената на президента Марта Вашингтон.
За да направиш собствен сладолед по това време, било необходимо минимум една крава за получаване на мляко и сметана, а също така и средства, за да си купи доста скъпата захар тогава. Необходим бил и лед, който специално се приготвял през зимата и се съхранявал в мазета. И най-накрая, производството на сладолед отнема доста дълго време, и семейство с малък доход не можеше да си позволи да си губи времето или да вземе прислуга, за да подготви това несериозно ястие.
Джон Смит предполагал, че Вашингтон за първи път е опитал сладоледа в къщата на губернатора на Вирджиния, който преди войната за независимост е бил член на Законодателното събрание на тази британска колония. Запазили са се спомени, как тогавашният губернатор Норбурн Бъркли, четвъртия барон Ботетот, поднасял на гости си чаша със сладолед. Сред тях били Джордж и Марта Вашингтон.
Ставайки президент Джордж Вашингтон не забравил любовта си към сладоледа. В документите са се запазили бележки за купуване на лъжици за сладолед и две оловни форми за направата на сладолед. Спомената е и покупка на 12 блока лед и 36 съдове за лед.
Джон Смит пише, че сладоледът е бил популярен десерт както в резиденцията на Вашингтон в столицата, така и в неговото имение Маунт-Вернон.
Сладоледът в тези дни се правел с аромат на ванилия, ягоди, малини, праскови, кайсии, и изненадващо със стриди. Сладоледът със стриди бил любимия десерт на Доли Мадисън, съпруга на четвъртия президента Джеймс Мадисън. Стридите са били ловени в близост до столицата, при устието на река Потомак.

Неизвестна приказка на Ханс Кристиан Андерсен е намерена в родния му град.
Датски историк е открил копие на приказката „Лоената свещ“ на дъното на кутия между архивите на писателя. Той е намерил текста още през октомври, но решил да го провери щателно, преди да оповести откритието си.
В приказката се разказва за една свещ, която не признава вътрешната си красота, но след като я запалили я е осъзнала. Може би Андерсен я е написал по време на обучението си през 1820 г., в такъв случай, тя му се явява първата приказка.
Това е сензационно откритие, не толкова, че това е първата приказка на Андерсен, а защото показва, че той започва да пише в този жанр още в младостта си. Датският експерт Ейнар Стиг Аскгор участва в разглеждането на документа и твърди, че няма никакво съмнение – авторът на текста е чудесния разказвач на приказки.
Стихотворни фрагменти написани от Андерсен периодически са откривани в местата, където е живеел. По-голям текст за последен път е открит в средата на 1920 г., който лектор Ханс Брикс намира в мемоарите на разказвача в Кралската библиотека на Копенхаген.
Ханс Кристиан Андерсен (1805-1875) е автор на стотици световно известни приказки, включително „Малката русалка“, „Грозното патенце“, „Флинт“…. Негови творби са преведени на 125 езици, отстъпвайки в това само на Библията.

Хора, които са влезли в историята, много рядко са били здрави. Например, такова заболяване като шизофрения е съпровождало много гении, а нервните заболявания са били наследство на знаменити военачалници.
Адолф Хитлер, когато е бил на върха във властта, е убил трима лекари, които са видели медицинския му картон.
Според официалната версия, изложена в книгата „Моята борба“, той е ослепял временно след британска газова атака. Но това не е съвсем  така.
След края на Първата световна война, той е изпратен в резервите на немската армия, заради проблеми със психиката. Била му поставена диагноза „истерична амблиопия“.
Вождът на Третия рай старателно е скривал този проблем. Диагнозата на психиатрите не му давала право да направи военна кариера. Единствено в това време е имал усещане за власт и сила.
Този факт е станал известен от писмата между немския неврохирург Отфрид Ферстер и двама американски невролози Виктор Гонд и Фостер Кенеди. В писмата Ферстер писал, че през 1918 г. е попаднал на медицинския картон на Хитлер в Пазевалската болница.
Тези писма попаднали в ръцете на британския историк, изучаващ епохата на Третия райх, Томас Вебер. Той предполага, че това психическо разтройство е помогнало на Хитлер да стане блестящ оратор и в крайна сметка получил неограничена власт. Не е ясно, как е бил във военния живот, когато е виждал само с едното око…

Учени, изследвали смъртта на Ленин, са почти сигурни, че той не е починал от естествена смърт, а е бил отровен.
Това разследване са направили американския невролог Гари Уинтърс и руския историк Лев Лури. Резултатите от изследването били представени на конференция в Медицинския факултет на Университета в Мериленд.
Официалната версия за смъртта на Ленин е, че той е умирял на 21 януари 1924 г. от инсулт, поради продължително хронично заболяване.
Лури установил, че здравето на вожда се е влошило постепенно. След първия инсулт през 1921 г. се оказала парализирана цялата му дясна половина от тялото. Но след това Ленин се възстановил и даже участвал в лов в началото на 1924 г.
Уинтърс проучил историята на заболяването на Ленин и доклада от аутопсията на тялото му. Въз основа на тези данни, той заключва, че до смъртта си вожда е бил доста активен и не са забелязани никакви признаци за предстояща смърт.
Но въпреки всичко, преди самата си смърт Ленин е получил няколко конвулсивни припадъка. Американският невролог смята, че това не са обичайните симптоми за инсулт.
Също така било  установено, че по време на аутопсията на Ленин не е имал токсикологична експертиза. Затова Уинтърс и Лури смятат, че Владимир Илич Ленин е бил отровен.

За еничарите котелът за храна е представлявал нещо като знамето за войските. В другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева  пише : „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме .  А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.