Султан Махмуд Втори отдавна бил стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако унищожи еничарите. От сто и петдесет години те били само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет , от свалянето на Селим Трети, те придобили мощ, която едва ли не затъмнявала тази на султана.
Те се оказали неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркали в работите на Дивана и даже си издействували право на глас в неговите решения.
Като подготвил някои части, предимно топчии,  по европейски образец и си осигурил сляпата им вярност, султанът решил, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвикал поредния еничарски бунт.  С ферман възвестил решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“ – ново време], който бе коствал престола и главата на Селим Трети, а след него — и на великия везир Мустафа Байрактар.
Еничарите отговорили с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетили, че са преминали на страната на султана. Спипали неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият от паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнали до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища и прекатурвайки котлите си, поискали отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд модел.
В отговор султанът призовал верните си войски, излязъл от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обявил своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградили бунтовниците и открили огън.
Еничарите застлали мегдана с трупове,част от тях обърнали гръб и ударили на бяг.
Последвало незапомнено преследване и клане. Секли ги докато ги изтребили. Няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се били отървали от клането, султанът изпратил заповед по цялата страна  да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв бил краят на еничарите, „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина, който бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…

За еничарите котелът за храна е представлявал нещо като знамето за войските. В другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева  пише : „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме .  А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.