Светът е пълен с невероятни места, които заслужава да се видят.

Всички те са уникални, не само като исторически паметници, но и с това, че са пазители на единствени по рода си истории.

Ако пътува човек до тях, той ще се потопи в необичайна атмосфера, ще получи множество незабравими впечатление и ще се настрои на нещо  хубаво.

Храмът на слънцето е постройка от 13 век. Той се намира в Конарак, Индия.

Смята се, че храмът е построен от краля на династията Източен Ганг.

Той е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне, илюстриращи седемте дни от седмицата и дванадесет двойки от огромни каменни колела, обозначаващи часовете в денонощието.

Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод.

С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга.

По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи, виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите.

Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото.

Колко много разнообразни живи същества живеят във водата. Там можеш да видиш даже риба с прозрачна кръв.
Разбира се има и „уродливи“ създания, които приличат на капки, ….. Но винаги се е изказвало съмнение, относно съществуването на краля на херингите.
В Нова Зеландия е извадена уникална риба, която е потвърдила съществуването на своя вид. Давид Агню мениджър в отдела за защита на околната среда е намерил краля на херингата. Това чудо е най-дългият представител на костните риби.
Краля на херингита може да достигне дължина 17 метра. Рибата има отлични гръбни перки, чрез които се придвижва.
Именно разположението на тези перки е могло да послужи за източник на много истории за гиганстски морски чудовища.

Стаматов я слушаше внимателно и я наблюдаваше с интерес. Беше много по-възрастен от нея и бе видял много неща през живота си.

– Защо майка ви се е омъжила за мъж, който изобщо не е искал да си стои в къщи, а да пътешества по света? – попита я Стаматов.

– Тя не е знаела това, когато се е оженила за него, – защити Елена майка си. – Изглеждаше като мъж, който би се справил със всичко, коео би му се изпречило. Оцелявал е в джунглата само с едно джобно ножче. Това, което не можеше да преживее е заседналия живот в семейството си. Всеки ден да работи от девет до пет, за него беше ад. Опитал се да бъде добър съпруг, когато преуспял в кариерата си. Дори се преместили в столицата, но майка ми издържала, докато забременяла. Когато мама била бременна в осмия месец, баща ми получил задача и заминал. Тя си събрала багажа и си тръгнала. След това той много често идваше при нас и беше много хубаво.

– А сестра ти Елеонора?

– Ние бяхме близначки. но бяхме различни емоционално. Елеонора я нападна куче. През какво ли не мина и това я направи плашлива.

– Интересно, – не се стърпя Стаматов, – били сте различни, а обличахте ли се еднакво?

– Майка опитваше, но баща ми беше против. Той смяташе, че всеки човек е индивидуален и трябва да му се зачита това право.

Елена погледна към градината и дълго мълча. Стаматов не посмя да наруши настъпилата тишина. Изведнъж Елена трепна, усмихна се и каза:

– Той ме научи на много неща. Ловяхме заедно риба и ходехме на лов. Разказваше ми за звездите, за дивите растения, истории за далечните места, където е бил.

– А учеше ли сестра ти?

– Опитваше се, но тя не откликваше. За нея историите му й напомняха, че утре, когато се събуди, той може да е отишъл нанякъде.

– Явно ти си била негова любимка.

– Да. Той беше доминираща личност, дори когато го нямаше в къщи. Майка ми се опитваше да се справя с нещата, но не успяваше.

– Навярно Елеонора е негодувала срещу отсъствията на баща ти?

– Мисля, че го мразеше, заради състоянието на майка ми, а и той като изчезнеше, нямахме много пари.

– Баща ти малко ли изкарваше?

– Не знам, но ни изпращаше малко, а когато се върнеше ни носеше големи подаръци.

– А майка ви работеше ли?

– За малко време. Първо беше келнерка, после в една пералня, но след това започна да пие и нищо вече не я интересуваше.

– А защо баща ти се е оженил за нея?

– Тя беше много красива. Отвън изглеждаше като екзотична принцеса, но от вътре ….. нищо особено. Тя искаше мъж, който да ѝ осигури къща и всяка вечер да се прибира в дома си в пет и половина.

– И Елеонора ли искаше същото?

– Абсолютно. Тя си намери такъв съпруг, който ѝ даде всичко това.

Елена не беше млада, може би към четиридесетте, а Стаматов скоро щеше да навърши шейсет. Тази вечер ги събра една маса пред чаша бира. Те бяха напълно различни хора, имаха напълно различни интереси, но имаше нещо, което ги обединяваше и това беше самотата.

Барон Карл Фридрих Иероним фон Мюнхаузен е бил напълно реална личност живял 1720-1797 г. То бил потомък на нижнесаксонския род Мюнхаузен.
На 17-годишна възраст заминал от немския град Боденвердер за Русия, за да стане паж. След това започнал кариера в армията и достигнал до званието ротмистър, след което се върнал в Германия.
От 1752 г. до края на живота си живял в Бондервердер. Общувал предимно със съседите си, които разказвали удивителни ловджийски истории и за приключенията си в Русия.
Тези истории, а също преписаните на барона преживелици, помогнали да се появи барон Мюнхаузен като литературен герой.

Той беше едър и як мъж. Вечно усмихнат и доброжелателен. Но станеше ли въпрос за дъщеря му, нямаше по-съвършено същество от нея.

Николов много се гордееше със своето червенокосо луничаво момиченце. Разказваше какви ли не истории за нея.

Например, как не можела да стигне мивката, но горещо желаела да помогне на майка си, да измие съдовете. И той добрият великан повдигаше това съвършено мъниче, да извърши замисленото.

Николов не спираше да хвали дъщеря си. Скоро го чуха да разказва за нейната голяма щедрост.

Майка ѝ заминала в съседния град за няколко дни. Малката лудетина направила кекс и почерпила съседите от името на майка си. Добрите хора не могли да ѝ откажат.

Но Николов никога не разказваше, как съвършената му дъщеричка с един голям камък строши стъклото на големия прозорец в стаята на съседите. Нито, че в разгара на лятото това прекрасно червенокосо момиченце разряза всичките дини на дядо си, в някаква игра измислена от нея. Където главната  героиня беше, разбира се , тя. А трябваше да се пребори с дракони и змейове, джуджета и великани изпречили се на пътя ѝ. И в тези войни се проля много кръв, но не на измислените герой, а динения сок от „победените“ дини.

За него тя беше и ще си остане съвършената дъщеря.

Знам, че в човек не всичко е добро или лошо, защото ние хората сме странна комбинация от двете. По-важно е, кое ще надделее в живота ни?!