Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.

Това се случило на 23 август 1973г. в Стокхолм, Швеция. Сутринта избягалият затворник Ян Оусон влязъл в Швейцарската кредитна банка. Той извадил автомат и стрелял в тавана. Настъпила паника сред парчетата бетон и счупените стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Всички банкови чиновници, които в момента били на работа, две момичета и един мъж,  станали заложници на бандита и съучастника му Кларк Оловсон. Те били все млади хора на двадесет и няколко години. През шестте дена били затворени в едно от подземните хранилища на банката. За да пуснат заложниците престъпниците поискали три милиона крони в брой, два пистолета и кола.

По време на обсадата заложниците претърпели какви ли не изтезания. Принуждавали ги да стоят прави с въже на врата, така че ако паднат да се обесят. От време на време допирали дуло до телата им и те очаквали всеки момент да бъдат разстреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а торбите за смет били единствената им тоалетна.. Изпитвали клаустрофобия и страх.  Въпреки всичко между заложниците и похитителите се появила необичайна близост. Една от заложничките имала възможност да избяга, но не пожелала.. Другата  успяла да предаде информация на полицаите, но после казвала, че се чувствува като предателка. Мъжът охаректеризирал  бандитите като „много мили”.

Сокхолмската полиция правели всичко възможно да освободи заложниците, но срещнала враждебност от тяхна страна. По  телефона те казали, че искат да излязат заедно с крадците, имали им доверие. Твърдели, че те ги пазели от полицаите. По-късно се разбрало, че едно от момичетата е държало за ръка по-младия похитител и казало, че той ѝ  дал нежност. След като я изнесли на носилка тя извикала след Оусон, че иска пак да го види.

Освободените заложници смятали полицаите за врагове и били убедени, че дължат живота си на крадците.. Едно от момичетата твърдяло, че лекарят искал да промие мозъкът ѝ, защото ѝ „втълпявал”, че бандитите са причинили болестното им състояние.  Другото момиче, една година след инцидента, посетило  крадците в затвора и разговаряло с тях .

Лекарите занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за хора, изпаднали в екстремна ситуация, от която не са били сигурни дали ще излязат живи.

Случилото се в швейцарската банка ще се запомни завинаги като „Стохолмски  синдром”.