Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.
Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.
Калин го видя от далече и се приближи към него.
– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.
– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.
– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.
– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.
– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.
– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.
– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.
– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.
– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.
– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.
– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.
– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.
– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.
– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.