Около Калина се бяха събрали малки момичета и момчета. Днес трябваше да се грижи за тях, докато родителите им бяха заети с други дела.

Тя ги наблюдаваше как весело тичат наоколо. Спират се. Навеждат се и с интерес разгледат нещото, което им е направило впечатление.

Калина ги привика край себе си . И те очаквайки нещо забавно се затичаха към нея.

Тя им се усмихна и ги попита:

– Какво обичате най-много?

– Шоколадов сладолед, – обади се Сашко.

– Торта, – придърпа рокличката си Лили.

– Моето куче Рита, – наежи се войнствено Магда.

– Футбол, – едва се чу тънкото гласче на Дечко.

Повечето от децата споделиха това, което най-много ги вълнуваше в живота им.

– Ясно е накъде отиват нещата, – плесна с ръце Калина. – Всеки от нас си има любима песен, музика, филм, … Но какво представлява любовта? Дали това е само чувство, която изпитваме, когато харесваме нещо, или е нещо по-различно от това?

– Истинската любов … жертва, – запъна се Мими.

– Любовта вярва в най-доброто у другите и им прощава, – отбеляза тежко Христо, не напразно го наричаха философа.

– Любовта е безстрашна и винаги поставя другите на първо място, – подскочи Рени.

– Спомняте ли си какво каза Исус за любовта? – попита Калина.

Настъпи мълчание, само няколко любопитни очи впериха поглед в нея.

– Той им каза да се обичат един друг, като им даде пример чрез Себе Си.

– Но това е много трудно. Как мога да обичам всички? – тихо каза Станимир.

– Така е, – съгласи се Калина. – Учениците не винаги се разбираха помежду си. Те идваха от различни места и имаха разнообразни идеи. И все пак Исус им каза, а и на нас казва, че трябва да обичаме другите, независимо дали са ни наскърбили или зарадвали.

През главите на децата минаха първо лицата на тези, с които се бяха сдърпали и си мислеха: „Как да го обичам? А, не …не мога“.

– Ние сме толкова различни, но Христос ни показа един нов начин да обичаме. Ако Го следваме ще успеем да се научим да обичаме като Него, – завърши Калина.

Децата ѝ повярваха, те много я обичаха и знаеха, че тя никога не лъже.

Още не бе почнало да прежуря. Теодор се разхождаше в градината и избираше прохладните сенки.

Изведнъж се спря. Погледът му бе привлечен от пчелите, които кацаха върху градинския чай. Възхити се на пищните клони на растението образуващи храст.

– Неговите сини цветове подмамват пелите, – отбеляза Тодор.

През есента той бе наблюдавал как жена му изряза това буйно растение до корена. Тогава си бе казал:

– Сигурно иска да се освободи от този бурен.

Но сега бе свидетел на сияещия син цвят, който предизвикваше интерес, а през есента тази резитба му се струваше брутална и жестока.

Когато Бог ни подрязва и окастря, не може да не сме си викали:

– Едва ли някога ще можем отново да разцъфтим и преуспеем.

Но Исус ни насърчава:

–Дръжте се за Мен, защото само така ще можем да дадете много плод. “ Отделени от Мене, не можете да сторите нищо“.

Ако постоянно черпим духовна храна от Господа, то ще имаме красота и плодовитост в живота си.

В трудни моменти, нека да се доверим на Бога, защото Той работи в живота ни така, че да ни донесе промяна достигаща до съвършенство.

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

Слънцето се усмихваше приветливо на небосклона. Топлината му радваше всичко живо. Птиците весело пееха, а треви и цветя надигаха глави, търсейки жадно лъчите му.

Младен седеше до дядо си на припек в двора. Той бе неуморен в задаването на въпроси и сега не оставяше дядо си намира.

– Дядо, кога човек научава най-много за Бога? Навярно когато му е хубаво, весело и спокойно?

– Не, – засмя се старецът, – много се заблуждаваш, ако смяташ, че такова време е най-подходящо за това.

– Тогава кога? – Любопитното носле на малчугана щръкна нагоре.

– Когато ти е най-трудно, връхлитат те неприятни изненади, а силите ти са на предела, – въздъхна тежко дядото. – Всяка беда в този свят, независимо дали това е нечия смърт, заболяване или тежка загуба, ще пробуди у човека нещо, което той не е подозирал, че го има.

Младен смръщи вежди като възрастен, докоснат от голяма мъка и печал.

– Ако си седим на спокойствие, – засмя се старецът, – изобщо няма да съзрем в „тъмнината“ скритите съкровища, които са предназначени за нас.

– Да, но това ще наруши мира ни, – вметна набързо Младен.

– В присъствието на Бога, всеки от нас усеща мръсотията и нечистотата, забързаността на обърканото ежедневие, интереса към материалното облагодетелстване, което не може да не го изкара от привидното му равновесие.

– Тогава мирът не е добър, – констатира Младен.

– Зависи, – наклони леко глава на една страна старецът. – Когато в света кажат: „Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление“, а Господ на Мира ни „дава мир всякога и всякак“, защото само „Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ни и мислите ви в Христа Исуса“.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.