Станимир беседваше с няколко свои приятели. Той обяви:

– Много хора прекарват живота си, опитвайки се да докажат, че заслужават любов. Те работят по-усилено, стремят се към одобрение и се надяват, че това да бъдат добри или успешни ще им осигури щастие.

– Но истинската радост, – уточни Светослав, – не расте в живот на постоянна тревожност, как ще се представим пред другите. Тя расте, когато най-накрая можеш да се успокоиш, когато разбереш, че си избран.

– Неизменната любов е Божията и тя няма да изчезне, когато се бориш, – допълни Марин.

– Може да бъдеш пренебрегнат от другите, – весело констатира Петър , – но винаги си видян, ценен и желан от Бога.

– Радостта не е награда за духовно успешните, – повдигна важно вежди Манол. – Тя е естественият резултат от знанието, че си обичан.

– Когато щастието ти е вкоренено в Божията обич, а не в човешкото одобрение, то става устойчиво, – забеляза Антон.

– Ако светът те игнорира, ти все още си избран. Ако някой си тръгне, твоята стойност не се променя. Ако загубите титла, работа или инерция в живота, Божията любов остава същата. Нито натискът от света, нито болката от миналото, може да те отдели от Него, – заяви твърдо Ясен.

– Ето защо можем да кажем с увереност: Щастлив съм, защото съм обичан, – обобщи Станимир.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Не беше много горещо. Скоро денят щеше да отстъпи мястото си на белезникавия мрак. Хора излизаха от редовното богослужение в църквата. Те се бяха струпали на групички и тихо разговаряха помежду си.

Зададе се човек на велосипед. По кървясълите му очи и зачервения му нос, хората веднага се досещаха за къде се е така забързал:

– Сигурно, не му е стигнало, та тича за още една бутилка, – обади се някой.

Друг се засмя:

– Такива с една бутилка не минават, най-малко каса им трябва.

– Боже, не може ли да се осъзнае какво прави? – съжали го една бабичка. – В такова алкохолно опиянение ще падне някъде и ще се пребие.

– Да осъзнание, – заклати глава възрастен мъж, – погледни го, та той не е на себе си.

Точно пред църквата, велосипедът не можа да прехвърли едно камъче и мъжът върху него набрал инерция, се преметна пред кормилото.

– Олеле, преби се, – извика уплашено младо момиче.

От устата на останалите се изтръгна само:

– Ах, ааааа …..

Велосипедистът без да обръща внимание на хората, които му съчувстваха и бяха готови да му се притекат на помощ, вдигна ръка, поотупа се, погледна към църквата и силно извика:

– Господи, не можеш да ме спреш.

След което яхна бързо колелото и потегли мигновено към това, което повече от всичко желаеше.

Не забравяйте, че според научните данни малките победи имат голяма сила? Както пише Чарлз Дахиг, „влияние, което е непропорционално на самите постижения“. Малките победи служат като гориво за значителни промени, убеждавайки хората, че са възможни големи постижения.

За вас това означава, че трябва да започнете с малки стъпки, толкова малки, че да не е трудно да ги изпълнявате. Това ще ви помогне да създадете инерция на успеха.

Както професор Корнел написа през 1984 г: “ Малките победи са постоянно натрупване на малки предимства. Когато се постигне една малка победа, се появяват сили, които ви отвеждат към нова малка победа. Малките победи допринасят за възникването на големи промени, а малките постижения създават схема, която убеждава хората, че по-големи постижения също са съвсем реални“.

Очевидно мозъкът ни не прави разлика между големи и малки успехи. Така че вашите постижения не е задължително да бъдат мащабни, като почистване на цялата къща.

Дори ако просто почистите мивката в банята, това ще ви помогне да почувствате, че сте постигнали нещо.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–