Дядо Добри бе щедър градинар. Всичко, което отглеждаше в градината си, го раздаваше на нуждаещите се, а за себе си оставаше само една малка част.

Веднъж градинарят чу как някой тихо му нашепваше:

– Спести малко пари за себе си, стига си се грижел за другите! Ще остарееш, ще се разболееш и тогава кой ще ти помогне? Така и ще си отидеш!

Дядо Добри се замисли. И той реши да последва тези съблазнителни думи. Така натрупа доста пари, но не можа да им се нарадва, защото го заболя крака.

Натрупаните пари отидоха по лекари и за лекарства, но нищо не помогна, за да се излекува крака му.

Накрая дойде един по-опитен доктор, който му каза:

– Ако не отсечем крака ти до коляното, ще умреш.

Дядо Добри се уплаши и се съгласи.

Тогава докторът му предложи:

– Нека да направим операцията след три дена.

През нощта градинарят не можа да заспи и дълго плака пред Бога:

– Господи, спомни си как работех в градината си и давах всичко за бедните….

Изведнъж дочу глас:

– А в последно време не трупаше ли пари само за себе си? Ти престана да уповаваш на Бога и започна да разчиташ на парите си. И сега всичко изгуби. Докторът ще ти отреже крака и ще останеш инвалид за цял живот.

– Господи, прости ми! Ако стана инвалид няма да мога да отглеждам отново плодове и зеленчуци за нуждаещите се. Моля Те, запази крака ми!

Дядо Добри продължи да се моли с благодарение, докато дойде мир в сърцето му.

В назначение ден за операция докторът дойде да потърси градинаря в дома му, но не го намери.

– Къде е болният старец, който живееше тук? – попита лекарят съседите.

– Рано тази сутрин отиде да работи в градината си

Докторът се изненада, но тръгна към показаното му място. Там завари дядо Добри да си пее и прекопава земята.

– Добро утро докторе, – усмихна се градинарят. – Вижте, Бог ми подари нов крак, за да продължа да служа на бедните.

– Да, наистина, – съгласи се лекарят, – Бог е направил чудо в живота ти, старче! Да бъде благословено Името Му!

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Лицето на Мартина отразяваше болка и притеснение. Бяха я наранили с думи и тя бе огорчена. Лошото бе, че това бе направила най-добрата ѝ приятелка.

– Да отвръщаш с любовта е полезно за здравето ти, независимо от обстоятелствата – каза спокойно майка ѝ, когато я видя да влиза в стаята.

– И това е вярно, – потвърди баба ѝ. – Медицината е доказала това. Учените са установили, че враждебността причинява стрес, който води до язва на стомаха, главоболие и множество други заболявания.

– Каква връждебност? – троснато попита Мартина. – Това бе само малка закачка, …… но ме заболя.

– Враждебността е такъв тип гняв, който човек изпитва, когато се случи нещо сериозно, – обясни майка ѝ.

– Но експертите твърдят, че най-сериозните проблеми се предизвикват от дреболии, – допълни бабата.

– Помисли си само,  – каза майка ѝ, – колко стрес би избегнала, ако се научиш бързо да прощаваш?! Представи си физическите и емоционални предимства на този начин на живот!

– Във всеки вярващ живее Божията любов, – усмихна се баба ѝ. – Ако се подчиняваш на тази любов, тя ще те освободи.

– Спомни си, когато Исус каза на Лазар да напусне гроба? – припомни ѝ майка ѝ. – Той вече бе оживял, но все още беше обвързан с погребалните дрехи. И тогава Исус му заповяда да го развържат, за да може да ходи свободно. Същата свобода Исус и за теб. Така че съгласи се с Него.

– Кажи на тези смъртоносни навици, които те връзват: – подкани я баба ѝ – В името на Исус освободете ме! Отказвам се от враждебността, непростителността и егоизма. От сега ще живея живот изпълнен с любов“.

– Ясно, – каза Мартина, – за да се измени коренно живота ми, не ми е нужно медицинско чудо. Трябва само да се подчиня на силата на любовта. И това ще направя още днес.

Двете жени се усмихнаха. Мартина бе усвоила новия урок.

Идва ден, когато настъпват последните минути и часове за даден човек. За едни по-рано, за други по-късно.

Такова време настана и за дядо Петър. Той вече си отиваше и знаеше, че скоро ще срещне Бога, Този Който бе следвал цял живот и изпълнявал волята Му.

Старецът не се страхуваше, че свършва земният му живот, защото го очакваше нещо много по-добро – вечност със Създателят му.

Дядо Петър повика любимият си внук, този който бе кръстен на него и му каза:

– Не знам какво точно ще правя на Небето, но ако може, ще помоля Господ да ми разреши да участвам в построяването на небесният ти дом. А ти ми изпращай непременно, колкото се може по-добри строителни материали.

– Какви материали? – изненадано попита внукът.

– Това са чистота и любов, готовност да споделяш вярата си в Бога с другите хора, добри дела извършени в името на Христос……=

– Аз ще се постарая да изпълня всичко това, но ….. – смути се внукът.

– Не се притеснявай как тези материали ще стигнат до Небето, – засмя се дядо Петър, сякаш беше прочел мислите на внука си. – Знай само едно, че те не се обезценяват поради нестабилната земна икономика. Тях не могат да ги разрушат природни бедствия и катаклизми, нито да ги откраднат крадци.

А ти какъв материал изпращаш на Небето за съграждане на вечния ти дом?

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.