Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Като всички останали в селото той отправяше молитви към идолите.

Скоро в семейството му настъпи хаос. Съпругата му го напусна, синът му стана наркоман.

– Тези идоли съвсем не помагат, – каза си той.

Скоро Библията бе преведена на родния му език. И Господ го срещна.

– Когато нямах Библия, нямах ясно разбиране за Божията воля и напътствия, – твърдеше той. – Опирах се единствено на своите мисли и идеи, вземах решения, които не бяха приемливи.

Откакто повярва в единствения истински Бог, животът му се промени. В семейството му настъпи изцеление и помирение.

Когато чешеше Библията, споделяше:

– До срещата ми с Исус не знаех, че живея в тъмнина, но една силна ръка ме изтръгна от там. Само Той може да ни даде светлина и надежда.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Симеон бе навел глава и негодуваше:

– Защо има разлика между това, което искаме от живота, и това, което получаваме в него?

– В такива моменти на слабост дори не знаем как да се молим, – отбеляза Васко.

– За какво трябва се моли онкоболният за изцеление или смърт, за да се отърве от силните си болки? – продължи да мърмори Симеон.

– Така си е, – съгласи се Васко. – За какво трябва да се моли един затворник, за освобождение или издръжливост в затвора?

Дядо Петър, който чу момчетата само отбеляза:

– Не знаем как трябва да се молим.

– Ако молитвите ни са твърде оскъдни, дали Бог ще ги приеме? – питаше сърдито Симеон.

– Ами ако ни отблъсне? – в гласът на Васко се усещаше страх.

Дядо Петър се усмихна:

– Дали Бог чува отслабналите молитви на уморената душа? Ние имаме Небесен Помощник. Благодарение на него отговорът е :“Да“. Самият Божий Дух ходатайства за нас.