Светът е пълен с невероятни места, които заслужава да се видят.

Всички те са уникални, не само като исторически паметници, но и с това, че са пазители на единствени по рода си истории.

Ако пътува човек до тях, той ще се потопи в необичайна атмосфера, ще получи множество незабравими впечатление и ще се настрои на нещо  хубаво.

Храмът на слънцето е постройка от 13 век. Той се намира в Конарак, Индия.

Смята се, че храмът е построен от краля на династията Източен Ганг.

Той е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне, илюстриращи седемте дни от седмицата и дванадесет двойки от огромни каменни колела, обозначаващи часовете в денонощието.

Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод.

С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга.

По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи, виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите.

Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото.

Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Гълъбите „кимат“ при ходене, поради особеностите на зрението си, за да стабилизират изображението.

Този процес се състои от две фази. Когато птицата пристъпва рязко премества главата си напред, а след това известно време я държи неподвижно. След това тялото я „догонва“.

Именно във втората фаза гълъбът разглежда детайлите или забелязва движещите се обекти.

Тази хипотеза е била потвърдена експериментално на бягаща пътека, по която учили гълъбите да ходят.

Когато скоростта на движение на птицата и бягащата пътека били равни, т.е. преместването относно околните предмети е било нула, гълъбите спирали да кимат.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Учени се заявили, че ако родителите разговарят с децата си за техните чувства и емоции, риска да се формира у тях агресивно поведение значително намалява.

В експеримента са участвали 89 деца на възраст от 18 до 24 месеца.

Майките трябвало да покажат на детето си изображение на човек, който е попаднал в конкретна житейска ситуация. Например, момиче, което е загубило топката си.

След това е било нужно майката да обясни, в какво емоционално състояние се е намирало  момиченцето, защо е изпитвало такива чувства и да накара детето да си припомни за ситуация, в която то е било в подобно положение.

Авторите на изследването твърдят, че ако родителите разказват на децата си, какво е това емоция и кога се изпитва, децата ще бъдат по-малко агресивни.

По-лесно ще контактуват и ще предпочетат да изразяват желанията си с думи, а не с действия.

Според учените, тези разговори за емоциите са особено важни за деца от социално слаби или проблемни семейства.