Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.

Мартин погледна залата и се усмихна. Призванието му не бе да стане проповедник или музикант. Всичко, което до сега бе преживял в живота си, го бе подготвяло за този момент, да споделя наученото с хората.

– Ако искате да имате истински успех, вашето желание трябва да бъде по-силно от това, да печелите пари. Вършейки нужното вие ще имате необходимите средства за всичко.

Мартин се върна назад, когато беше отчаян, неудовлетворен, ….

Беше преминал през какво ли не, но сега знаеше целта в живота си: „Да променя сърцата, умовете и действията на хората в положителна насока, като общувам с тях“.

Бог му бе дал толкова много възможноси, чрез които да стигне до хората: думи, музика, писма, ….И той беше готов да използва всички тези средства, за да влияе положително.

– За да промениш фирмата, – звучеше гласът му в залата, – в която работиш, дома, в който живееш, мястото, където общуваш с приятелите си, ……е необходимо да промениш хората, но тази промяната трябва да започне от теб. Когато всеки застане на мястото си и даде всичко от себе си, положителните промени настъпват.

Хората го слушаха внимателно и съсредоточено.

– Не си мислете, че в живота си трябва да търсите вълнуващи неща. Разберете веднъж и завинаги, начина, по който живеем прави живота ни вълнуващ. Ентусиазмът и целта са добри приятели. Всяка клетка от тялото ви ще кипи, ако живеете и работите с ентусиазъм и имате цел.

Където и да отидеше, хората разказваха на Мартин за живота си. Те бяха от различни сфери на живота:счетоводители, художници, лекари, учители, архитекти, спортисти, домакини, ….И всеки от тях бе използвал дарбите си, за да помага на другите.

– Една жена ми разказа, – започна любимата си част от изказването си Мартин, – че си поставила за цел да спечели достатъно пари, за да открие благотворителна организация и станала най-добрата във фирмата, където работела.Предприемач се захванал със собствен бизнес не само, за да печели пари, но и да помага на хората. Един зъболекар сподели, че си поставил за цел, хората да излизат усмихнати и радостни от кабинета му. Мой приятел, който е футболист, бе решил да прослави Бог на игрището….

Хората жадно слушаха свидетелствата. Мислите им се проясняваха.

– Всички ние имаме таланти и дарби, – говореше Мартин. – Всеки от нас е роден с определена цел, не заради самия него, а за да допринесем нещо за другите. Има време за всичко. За подготовка, сеитба, време на растеж и прибиране на реколтата. Последният етап е време на изобилието. Колкото повече даваш, толкова повече получаваш.

Основните продукти за храна при ацтеките били царевицата, бобът и тиквата.

Тези племена са създавали цели изкуствени острови, малки средно 6 на 10 метра и големи 100 на 200 метра, който били разположени върху сладководното езеро Тескоко. На тях отглеждали зърнени и градински култури.

Тази техника на отглеждане има свое собствено напояване от влагата филтрирана от езерото. А за тор са използвали калта и разложените в нея умрели растения и животни.

Това е интензивна и продуктивна форма на отглеждане. Тези изкуствени острови били много ефективни и давали до седем реколти на година.

Смята се, че изобилието на продукти за храна е в основата на величието на тази цивилизация.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.