Дядо Станьо засука мустак и заяви:

– Наближава края на годината.

А след това попита:

– Направихте ли равносметка на живота си през тази година? Забелязахте ли нещо, което трябва да промените?

Философа Дечо, както го наричаха приятелите му, си пое дълбоко въздух и добави:

– Нашата тенденция към индивидуалистичен, материалистичен начин на живот, особено в нашия модерен свят, може да ни накара да гледаме на всичко като на потребност.

Милчо веднага се намеси:

– Ние имаме нужда от най-новите и най-добрите технологии или от екстравагантна ваканция. Освен това вместо да споделяме взаимно със съседите си машините и уредите, които имаме, смятаме за по-лесно да си ги купим, за да не зависим от никого.

Антон сбърчи нос:

– При забързаният начин на живот искаме още и още, дори свръх. Повече бензин в колата, повече храна за вкъщи, повече достъп до интернет ….

– Какво лошо има в това? – повдигна вежди въпросително Григор.

– Все пак е нужно да разберем разликата между пълноценен и претоварен живот, – повдигна показалеца на дясната си ръка Кирил. – Предполагаемите нужди могат да ни отклонят от това, което е наистина важно. Нещата, които Исус би искал за нас. Такива като любов, радост и мир.

Дядо Станьо се усмихна:

– Предлагам ви да отбележите кое в живота си смятате за нужда, а всъщност то е просто разсейващ излишък или кое ви отклонява от семейството ви.

Кольо, който мълчеше до сега, отсече:

– Простият начин на живот започва с приковаване на очите ни към Исус. Само тогава ще имаме правилната връзка с всичко останало в живота си.

Всички се умълчаха.

Вероятно размишляваха върху последните думи на мълчаливеца.

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.