В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.

Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Живял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.

Можем да укрепваме вярата си чрез стиховете на някой известни поети като Лермонтов, Пастерняк, Блок, Вазов, П. Славейков, …..

Някъде четох, че човек, който е прекарал в единична килия в затвора с книгите на Достоевски за година станал от невярващ във вярващ  в Бога човек.

За Бредбъри някой е казал, че притежава апокалиптично прозрение за Запада.

Какъв е изводът от всичко това?

Трябва и в това да бъдем „мъдри като змиите и незлобливи като гълъбите“.

Литературата е пълна с хаос и развратеност, за това не е необходимо да четем всичко наред, но не трябва да отричаме, че може да се намери светлина и в тази тъмна гора.

Не трябва да забравяме, че „Всичко е от Него, чрез Него и за Него“. „Защото дори Негов род сме“.

Димитър и Вероника се разхождаха в парка. Срещна ги Георги и се присъедини към тях.

Изведнъж една жена изтича пред тях и ентусиазирано прегърна Вероника.

– Криси, – Възкликна Вероника, какво правиш насам?

След минута жените се разбъбриха помежду си. Георги и Димитър се почувстваха изолирани.

– Какво да ги правиш жени, – засмя се Димитър.

– А не ти ли се е искало понякога да бъдеш като тях, – подметна Георги, – открит, лъчезарен и готови за общуване.

– О, ако имах такива качества щях да стана президент на страната или поне най-богатия човек в областта..

Димитър реши да сподели извода, до който бе достигнал в дългогодишния си брак :

– Колкото и странно да ти звучи, но оценявам умението на жена си, да оценяват за миг човека, който стои срещу нея. И това не е човек, който отдавна познава или е чула за него, а  такъв, с който току що се е здрависала.

– Понякога им завиждам на жените, че са толкова проницателни, – засмя се Георги, – но често се обърквам от заключенията им. За несвикнали с това мъже, изслушването на женско мнение е доста влудяващо преживяване.

– Тия дни споделих с Даниела, че искам да поверим парите си на Проданов, – каза Димитър, – а тя ме изгледа строго и каза: „Да не е посмял, да припариш до парите ни“. Тя го бе видяла само за малко и бях много изненадан от преценката ѝ. Аз познавах човека от дълго време и имах добри впечатления от него.

– Навярно не си прибързал, – засмя се Георги, – като си отхвърлил констатацията ѝ?

– Най-напред се ядосах, – заяви Димитър, – смятах, че този път вече е прекалила с антипатиите си.

– Но тя не бе се излъгала нали? – полюбопитствува Димитър.

– Добре, че не се свързах с този човек. Той играеше двойна игра, която изобщо не можеш да прозреш, докато не те обере до шушка. Е, това разбрах по-късно от хора, които бяха пострадали от него. А какво щеше да стане ако бях влязъл в капана му.

Двамата мъже се засмяха. Жените бяха приключили обсъжданията си и вече се насочваха към тях…..