Гошо се горещеше много:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Той имаше предвид живот в правилния път, следвайки вярната посока.

– Защото се задоволяваме с второто най-добро, – поясни Трифон

– Така е! – възмути се Гошо, – Ние се хващаме за лъскави заместители вместо за оригиналния артикул.

– Нека се откажете от всичките си извинения днес и да разпознаем къде трябва да се променим, за да пораснем.

– Промяната е същността на живота и си струва неудобството, трудностите дори и болката, – подчерта дебело Гошо.

– Животът е това, което Бог ни е създал да правим, – въздъхна Трифон.

– Нека спрем за момент и се запитаме дали се гмуркаме в живота, който Бог е планирал за нас или просто гребем по повърхността, – назидателно се изказа Гошо.
– Промяната е пътят към пълноценния, творчески и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем, – заключи Трифон.

Йордан Попов бе войник и изпълняваше всяка дадена му заповед.

По време на военна операция в Близкия изток Попов призна:

– Бяха убити по грешка членове на невинно семейство, дължа искрено извинение пред останалите от това семейство.

Той помоли бащата:

– Аз съм войник, – каза му Йордан чрез преводач, — но аз също имам деца и сърцето ми скърби за теб.

Мъжът му отговори:

– Благодаря ви за искреността ви. Няма да държа в сърцето си нещо против вас.

Той даде много щедър дар на Попов. Това е дарът на прошката.

Прощавайте, както Господ е простил на вас.

Какво ни позволява да имаме такива състрадателни, прощаващи сърца?

Божията щедра любов.

Сашо се изправи огледа хората и попита:

– Защо Дончо, Захари, Стоян и Стела днес не са на църква?

Когато ги срещнаха в града, всеки се оправда по свой начин:

– Беше много дъждовно и студено, – протегна ръце напред Дончо.

– Бебето капризничеше цяла нощ и не можах да спя, – въздъхна тежко Стела.

– Гледах един сериял до късно и …, – повдигна безпомощно ръце Захари.

– Чатих с приятели до сутринта и заспах, – звучеше не много убедително Стоян.

– Ако са твърде мързеливи, за да се измъкнат от леглото и да стигнат до църквата, обикновено намират някакво извинение, но това са тъпи извинения, – негодуваше Стойко.

– Ако искат да се срещнат с братята и сестрите в Христос, за да се поклонят, обикновено ще намерят начин да стигнат до там, – подкрепи го Теодор.

Григор разказа нещо много интересно, което младите хора в църквата запомниха много добре. То им сатана като обица на ухото.

– Видях снимката на фенове, посещаващи футболен мач по време на снежна буря. Вероятно не пропускат мач, дори ако това им коства измръзване на някоя част от тялото.

А Ченко относно отсъстващите реагира остро:

– Не се очудвам ако някой от тях се е успал в неделя и ли е негодувал, че пейките са много твърди, за да си доспи.

Лошото е, когато забележим, че някой го няма в църквата. Редно е да се поинтересуваме за него.

Някои отсъстват по измислени причини. И след това постепенно отпадат от църквата.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.