Стела очакваше дете. Обикновено познатите ѝ правеха парти в чест на още нероденото, но тя имаше друга идея.

Наистина покани няколко от приятелките си, но ги уведоми предварително:

– Искам къщата да бъде почистена, за да бъде напълно готова за новия наемател. Ако сте съгласни с идеята ми заповядайте у дома.

Всяка от поканените на това необикновено парти носеше парцали, четки, дори кофи и метли. Всички бяха се приготвили за работа.

След много търкане, миене, лъскане, боядисване и смяна на декорация, оформяйки необикновен дизайн, къщата на бъдещата майка бе подредена.

– Е, поне свършихме нещо полезно, – отбеляза Мила.

– По-забавно е от това да гледаш, как рожденик отваря подаръците си неопределено дълго време, – отсече Станимира.

– Явно не съм сбъркала с почистването, – усмихна се доволна Стела, – а сега бързо заемете места край масата в кухнята.

Последва вечеря изпълнена с веселие, смях и бърборене.

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.