Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

 

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.

Древни текстове, които са били открити по време на разкопките на древно египетско село, показват, че работниците на Новото царство са имали медицинска помощ, предоставена от държавата, и платен отпуск.
Археологът Anne Austin е правел разкопки в Деир ел-Медина.
Това село било построено за работниците, които са строили царските гробници в Новото царство (1550-1070 пр.н.е.). През този период, египетските фараони са били погребани в Долината на царете в скални гробници.
Според Austin, работниците били високо квалифицирани майстори. Според древните текстове, открити по време на разкопки, както и други исторически документи от онова време, египетската държава е предвиждала заплатите за наемните работници под формата на зърно и им предоставяла жилища.
Били наемани хора, които да перат дрехите, да смилат зърно и да носят вода. Семейството на такъв работник живеело с него в селото, а жените и децата им се възползват от тази разпоредби.
Сред тези текстове са намерени многобройни ежедневни и  подробни доклади кога и защо отделните работници са отсъствали от работа. Почти една трета от тези отсъствия са се случили, когато  работникът е бил болен.
Austin казва, че сметките и финансовите отчети показват, че на тези работниците са били изплатени „болнични“, дори и ако са отсъствали в продължение на няколко дни.
В текстовете също има доказателства, че те са подписани от лекар и помощник, който се грижел за болните.

Първите заселници в Северна Америка се установили в Плимут през 1620 г. Те нищо не са знаели за изобилието и просперитета, на които много хора днес се облягат.
През първата зима те изкопали седем пъти повече гробове, отколкото построили нови домове.
Зърното, което донесли със себе си от Англия, не поникнало на американска земя. А овцете, които трябвало да дадат мляко и вълна, дали само 35 гладни гърла и никаква храна.
Хората започнали да ходят на лов за риба, диви птици и сърни. Те имали съвсем малко храна, която донесли от Англия и немного индианска царевица.
Въпреки това, животът им бил изпълен с непрестанни благодарности. Един ден Уилям Брюстер след оскъдната вечеря на миди и вода благодарил на Бога „за щедрите дарове на морето и на съкровищата скри в пясъка“.
Според сегашните представи, те живеели много бедно, но били препълнени с чувство на благодарност.
Помоли Бог да ти отвори очите, за да видиш всички благодеяния, които ти е оказал и да обнови в теб желанието да благодариш за всичко това, не само днес, но и занапред.