Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Тъй като брашно намиращо във въздуха е взривоопасно, се изисква вратите на хранилището да се отварят навътре. Тогава експлозията ще нанесе по-малка вреда от външната страна. В противен случай се налага голяма глоба.

Пожарникарите изискват вратите да се отварят навън, за да могат хората в пожароопасния обект да имат повече шансове, да се спасят. В противен случай пак ще има глоба.

В резултат на това противоречие едно от важните направления в дейността на службата за безопасност на една руска компания занимаваща се със зърно започнала да се интересува, кога ще дойде следващата инспекция и от кой надзорен орган ще бъде тя.

Така при набиране на персонала в компанията се появила уникална специалност – аварийно преместване на вратите, като се взема предвид начина им на отваряне.

Американският анархист Иосия Уорън през 1827 г. открил магазин Cincinnati Time Store, където можело да си купиш стоки по тяхната себестойност с надценка 7%, много по-евтино, отколкото на конкурентите му.

Освен това купувачите не се разплащали с пари, а с еквивалента на тази сума работа.

Стандартната цена е била един работен час за пет килограма зърно.

Хората можели да плащат стоките и чрез услуги на други люде обявени на дъската в магазина.

Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

В Белгия компанията Newfusion, работеща в областта на дигиталния маркетинг, е имплантирала под кожата на своите служители електронни чипове.

Устройствата дават възможност на персонала да отворя вратата на офиса и да използва офис оборудването, включително и компютрите.

По този начин, чипът ще замени знака на компанията, който се поставя върху облеклото на служителите.

Той представлява микропроцесор с размерите на оризово зърно. Цената на чипа е 100 евро.

Тази практика в Белгия се използва за първи път.