Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.

На поредното съвещание се обсъждаше въпроса, как да се оползотворят пустеещите земи.

– Не можем да сеем зърно на тях, защото има радиация,- казва агрономът.

– Да и кореноплоди също…, – добавя земеделецът.

– Тогава да засеем тютюн и на опаковката ще пишем: „Министерството на здравеопазването за последен път предупреждава …“, – реши бързо бизнесменът.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Тъй като брашно намиращо във въздуха е взривоопасно, се изисква вратите на хранилището да се отварят навътре. Тогава експлозията ще нанесе по-малка вреда от външната страна. В противен случай се налага голяма глоба.

Пожарникарите изискват вратите да се отварят навън, за да могат хората в пожароопасния обект да имат повече шансове, да се спасят. В противен случай пак ще има глоба.

В резултат на това противоречие едно от важните направления в дейността на службата за безопасност на една руска компания занимаваща се със зърно започнала да се интересува, кога ще дойде следващата инспекция и от кой надзорен орган ще бъде тя.

Така при набиране на персонала в компанията се появила уникална специалност – аварийно преместване на вратите, като се взема предвид начина им на отваряне.

Американският анархист Иосия Уорън през 1827 г. открил магазин Cincinnati Time Store, където можело да си купиш стоки по тяхната себестойност с надценка 7%, много по-евтино, отколкото на конкурентите му.

Освен това купувачите не се разплащали с пари, а с еквивалента на тази сума работа.

Стандартната цена е била един работен час за пет килограма зърно.

Хората можели да плащат стоките и чрез услуги на други люде обявени на дъската в магазина.