Емблемата на „Велкопоповицки Козел“, която е стигнала до наши дни, първоначално е била измислена и нарисувана, в годината на пускането на първата партида бира, от странстващ живописец от Франция. Рисунката е била в знак на благодарност за гостоприемството на град Велке Поповице.

„Велкопоповицки Козел“ се споменава в произведението на чешкия писател Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“.

„Те продължиха пътя си и едва след известно време иззад ъгъла на
дългата редица бараки отново се чу гласът на Водичка:
— Швейк, каква бира точат в „При чашата“?
И като ехо се понесе отговорът на Швейк:
— Велкопоповишка“.

През 1995, 1996, 1997, 1999. бирата е спечелила златен медал сред марки бира Pilsner на световното първенство, което се провежда в Чикаго.

Според легендата, ако си намислиш едно желание и удариш камбаната, то непременно ще се изпълни.

В основата на тази традиция лежи красива легенда.

На брега на езерото Блед, още съществува добре укрепен замък. През Средновековието един от неговите владетели бил жестоко убит от преминаващи от там разбойници.

Безутешната вдовица заповядала, в памет на мъжа ѝ, да се отлее камбана, което било направено на острова.

Когато превозвали камбаната от острова в замъка, над езерото се надигнал силен вятър, който преобърнал лодката и камбаната отишла на дъното.

Нещастната жена сметнала това за лош знак, за това се отправила към Рим, където разказала своята печална история на папата.

По заповед на понтифика през 1534 г. италиански майстори отлели нова камбана, която бързо била изпратена в Блед.

Именно тази благословена камбана от папата, станала известна по-късно като Камбаната на желанията.

Местните жители твърдят, че в дъждовните дни, от дъното на езерото, се чува печалният звън на потъналата камбана.

Просяк отишъл при един богат скъперник да иска хляб.

Богаташът го попитал:

– Колко души живеят заедно с теб?

– Трима сина и съпругата ми, – отговорил просякът.

Когато чул това, богаташът поклатил глава и се замислил. Просякът приел това за добър знак.

„Навярно се е смилил над мен – помислил си просякът – и ще ми даде нещо за ядене“.

След няколко минути богаташът вдигнал глава и казал:

– Чудех се какво могат да направят четири човека за един ден? Не, човек, който разполага с такова количество работни ръце не може да бъде беден.

Това е един от примерите на човешко поведение, където създателят умолява хората да помислят, преди напълно да се потопят в работата си.

Този паметник е построен в стената на голям бизнес център, като знак за сериозните усилия на трудещите се напълно отдадени на работата си.

Човекът е проникнал с главата си в стената и обратен път няма. Сега той не се нуждае от костюм или диплома. Измъчва себе си до състояние на невъзможното.

Бил е на път дни наред, недоспал и гладен. Да, той е постигнал всичко, а може и да не е могъл.

Но идва моментът, когато няма повече сили и работата е станала истинско изпитание. Тя е взела всичко, започвайки от здравето и свършвайки с така необходимата ни топлина и любов.

В сърцето е останало само празнотата, нищо не носеща в себе си, лишена от всякакъв смисъл.

Пазете се от прекомерно натоварване. Не допускайте работата ви в живота да се превърне в заплаха за вас.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.