Починал един стар евреин. След погребението се събрали близките и отворили завещанието.

А в него било записано следното:

„На дъщеря си Сара, оставам 100 хиляди долара и къщата.

На внучката си Рива оставам 200 долара и вилата.

Зет ми Шмулик ме помоли да го спомена в завещанието и аз го правя:

– Здравей, Шмулик!“

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.