Земята ще бъде по-приятно място за живеене, ако се решат всички човешки нужди със строго ограничен набор от универсални средства. За сега такива съществуват само в приказките: кашата в приказките на братя Грим, която не спира да излиза от мелничката, златната рибка, която изпълнява три желания ….. Една приказка може да стане реалност, ако от малко по-друг ъгъл се погледнат някои банални предмета от бита.
Ако знате как да използвате содата бикарбонат, тя ще ви покаже чудеса на приложение. Не вярвате ли? Тогава, четете!
Смесете шест супени лъжици в една трета от чаша с топла вода и нанесете сместа на петно преди да хвърлите дрехата в пералнята за пране. И следа не остава след него.
Ако вместо паста за зъби използвате хлябна сода зъбите се избелват.
Смесете сода със паста за зъби и запълнете нежеланите дупки. Преди да пробвата какво е станало, изчакайте, докато пълнежът изсъхне напълно.
Искате ли да освежите и премахнете неприятната миризма от обувките си? Тогава сложете сода в тях, докато стоят в коридора.
Ако вместо обичайния си шампоан две седмица използвате разтвор на сода, проблемът с гъбата, отговорна за появата на пърхот, е решен във ваша полза.
Част от сода и царевица на прах дават добър заместител на обичайният дезодорант. Разтрийте състава под мишниците си и за нищо не се вълнувайте. Ако сте любител на твърд дезодорант, можете да направите следното. В съд смесете кокосово масло, сода и царевица на прах. Варете на слаб огън. Получената смес налейте в празен флакон от дезодорант.
Ако сте се наранили със стъкло, така че то е влязло много навътре в кожата, направете от сода и вода каша и я нанесете върху пострадалия участък, отгоре бинтовайте. Един ден по-късно кожата се е подула, което прави процедурата за отстраняване на стъкълцата по-малко проблематична.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Такова оръжие е необходимо на специализираните части на армията и полицията. С тяхна помощ се арестуват извършители на престъпления, съдейства в борбата с безредиците, помагат при спасяване на заложници и т.н.
В арсенала на службите за сигурност и полицията подобни продукти вече са налице. Но науката не стои на едно място. Винаги има нови материали и технологии, а с тях и идеята за това как да се обездвижи лице или да го накарат да тича.
Например, изменяйки свойствата на пяната, учените са достигнали до това, че от нея могат да направят дебела преграда пред беснееща тълпа. Такава пяна бързо се втвърдява при контакт с въздуха. Мигновенно огражда хулиганите или терористите в полимерна „усмирителна риза“.
Измисленият състав ако се нанесе на асфалт залепва гуми на автомобили и подметки на обувки или прави терена много хлъзгав.
Такова устройство е създадено в Тексас. То представлява раница с резервуар, която под налягане „изстрелва“ вода смесена със специален прах.
Попадайки на земята, тази маса се превръща в лепкава и хлъзгаща субстанция, на която е невъзможно да се устои.