Археолози от Свободния университет в Амстердам са потвърдили събитията от Галската война, по време на която Юлий Цезар е унищожил, според различни източници, от 150 до 400 000 воини от старогермански племена.

До тези заключения учените са достигнали след радиовъглеродно датиране на артефактите от битката, която се е провела в района на град Keссел в южната част на Холандия.

В продължение на 30 години учените са откривали на това място много стрели, мечове и шлемове, чиято възраст се датира от първото столетие пр.н.е.

– Успяхме първи да докажем присъствието на Цезар и войската му на холандска земя, – сподели археологът Нико Ройманс.

Племената на тенктерите и узипетите са дошли от източната област на река Рейн в 55 г. пр.н. е. и се обърнали към Цезар с молба за съюзничество.

Римският пълководец им отказал и изпратил своя войска да унищожи и двете древногермански племена.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Стоях пред огромния прозорец на стаята и гледах към града. Беше нощ и между облаците се показваха звезди.

От душата ми се смъкна бреме. Сякаш изведнъж намерих изгубената някъде в тъмнината нишка на живота си, сплетена от надежда и радост.

Градът вече не ми изглеждаше чужд, а обиталище на страдащи хора.

Вече не се озлобявах срещу никой. Започнах да се моля за хората в този град като над тежко болен.

Това е Твоя земя и Твоите хора в нея, Господи! Спаси ги!

Постът може да се сравни с археологически разкопки.

Когато премахваме първите слоеве земя, правим по-смели движения. Копаем без да се страхуваме, че нещо можем да докоснем.

Но колкото по-дълбоко копаем, толкова по-внимателни трябва да ставаме. За това археолозите захвърлят лопатите и хващат четките.

Така човек работи над себе си. Неговата душа се разкрива слой след слой. Най- напред се виждат очевидните страсти.

Например, човек е склонен да пие алкохол. Той решава, че ако премахне пиенето, всичко ще се оправи. Спира да пие, но се открива следващия пласт, където има други страсти, които са незабележими, но не са по-малко коварни.

Когато човек преодолее и тях, се появява нещо още по-потайно … Тук вече се действа с повишено внимание.

Ето с такива интензивни „саморазкопки“ се занимава поста. Той помага на човек да проникне дълбоко в своята душа, защото това е единствения начин да се промени според Божията воля.

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.