Н. М. Карамзин пише, че в едно село на Симбирската губерния живеел земеделецът Флор Силин. Той бил трудолюбив човек. Навреме изорал земята и посял, за това това, което се родило при него било по-добро, отколкото при другите.
Дошла година, през която нямало никаква реколта, трева и хляб. Само Силин имал достатъчно хляб, останал от предишната реколта. Всички хора решили, че сега Флор ще се възползва от бедата. Каквато цена за хляба поиска, такава щели да му дадат. Нуждата не допуска да се пазарят.
Флор повикал при себе си бедните селяни и казал:
– Вие нямате хляб, а аз има много. Вземете си, колкото ви е нужно, докато изкарате новата реколта.
Разбрали за предложението на Силин, хора от други селища дошли при него за хляб. Той не отказал на никого.
На следващата година реколтата била добра. Събрали селяните кой колкото дължал на Флор и му го занесли, а той нищо не взел и казал:
– Тази година и при мен се роди много, благодарете на Бога, не на мен. А ако имате излишък раздайте го на бедните.
Хората така и направили.
Човек оказващ щедра помощ на нуждаещите се и бедните, живее със спокойна съвест. А когато застане пред Праведния Съдия ще намери голяма милост и ще чуе думите: „Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света“.

При младите жени днес високо се цени професионалната самореализация. Всяка от тях се стреми колкото се може повече да практикува професията си, да гради кариера, нещо съвсем несвойствено за присъщият на жената майчински инстинкт. Съвременната жена смята, че женейки се, става ограничена, затворена в семейството. Там тя е длъжна само да върши домакинска работа и да отглежда деца.
Бях много изненадана и шокирана, когато едно момиче сподели:
– Ако се оженя, няма да бъда свободна, да ходя където искам и да правя това което ми е приятно.
Защо жените не искат да имат семейства и да раждат деца?
Тук има влияние негативният семеен опит на самите родителите, проявяващ се като алкохолизъм, насилие, разводи и не на последно място лошите взаимоотношения между членовете в семейството. Разбираемо е, че момиче израснало в такова семейство, ще гледа на брака като на източник на скандали, много болка, несигурност, нестабилност, обиди и огорчения.
Личната незрялост на майката не може да покаже на дъщерята какво голямо щастие е да бъдеш майка и съпруга.
Негативни отзиви за брака могат да се чуят и в училище, на двора, в компания на приятели.
Много жени смятат, че след раждане ще загубят привлекателната си външност, няма да бъдат харесвани и обичани. Колко жалко е, че у нас нямаме идеал за красотата на зрялата жена, майката и съпругата.
Много жени се отказват да имат деца поради нестабилността на мъжът до себе си. Това вече не са хора, които мечтаят да живеят заедно до старини, а временно съжителстващи индивиди. За това и такива бракове са временни.
Но има и жени, които въпреки всичко решават да имат деца и да изграждат семейства. Те изпитват радост и са щастливи, че в техните ръце малкото дете става човек. Това е като при земеделеца, който с нежност и любов се грижи за посятото, а след това с радост събира богатата реколта.

Лудвиг ван Бетовен не обичал много брат си Йохан.

Брат му бил аптекар. Събирайки добър капитал той си купил имение и много се гордеел с това. За Новата 1823 г. Йохан изпратил картичка, която била подписана по следния начин:

„Йохан ван Бетовен. Земеделец.“

Композиторът върнал картичката, като на гърба написал:

„ Лудвиг ван Бетовен. Мозговладелец“.

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.