Както вероятно знаете, в Израел няма достатъчно вода. Но в средата на тази засуха се откроява известното свежо езеро – Галилейското.

През дългото горещо лято прохладната синя вода на това езеро е любимо място за къпане за всички израелци.

На иврит това езеро има друго наименование, чиито звуци лекуват.

Всяко лято изнервящата топлина кара много израелци да се къпят в освежаващата вода на Галилейското езеро.

На иврит името на Галилейско езеро е Ям Кинерет יָם-כִּנֶּרֶת. Това название произхожда думата на иврит за лира – кинор.

Това е музикален инструмент подобен на арфа. Неговите десет струни са опънати в овална рамка

Овалната форма на езерото напомня тази на кинора, а свежия вятър край бреговете наподобява на звуците издавани от този инструмент.

Така се е родило името Кинерет.

Във времената на Библията най-известният свирач на лира в земята Израел е бил цар Дейвид. С очарователните си мелодии той успокоил нервите на враждебния цар Саул.

Разработчикът Дейвид Шелдрик от фонда Wildlife Trust е създал мобилно приложение, което ви дава възможност да поздравите слон на езика му и да разберете какво е самочувствието на жителя на саваната.

Проектът се нарича Hello in Elephant. Той ви превежда фрази като „здравей“, „Аз съм тъжен“, чрез кратка анимация, която показва жестовете на слонове и нивото на звука, издаван от животните.

Като „преводач“ се използват истински сигнали и звуци, които издават слоновете, записани в Кения.

За превеждане на човешки фрази на слонски език и обратно се използват не случаен избор от звукове, а резултатите от многогодишните изследвания на биолози, които са анализирали звуците, издавани от слоновете.

Например „привет“ на езика на гигантите на саваната изглежда като махане на хобота и въртене на главата в съпровод на продължителни стенещи звукове.

За да изрази тъга и болка, слонът крещи силно, достигайки високи ноти.

През последните 157 години часовникът на „Биг Бен“ редовно звъни на всеки четвърт час и отдавна е неразделна част от градската атмосфера.

За цялата си история „Биг Бен“ е замлъквал само три пъти: по време на Първата световна война; през 1965 г. по време на погребението на Уинстън Чърчил и през 2013 г.  и изпращайки в последното пътуване „Желязната лейди“ Маргарет Тачър.

През следващите няколко години жителите и гостите на Лондон няма да могат да се насладят на една от най-великолепните гледки на британската столица. Известната кула на Уестминстърския дворец, по-известен като Биг Бен, ще бъде затворена за дълго поради възстановяване.

Работата засяга не само самата кула, но и нейния световно известен часовник. По-специално, напълно ще се възстановяват всичките четири циферблата и механизмът за звънене, състоящ се от една голяма звънец (нарича се Биг Бен) и няколко малки.

Часовникът не се планира да спре, циферблатите ще затворят един по един, но гласовете им лондончани няма да чуят до края на реставрирането, т.е. до 2021 г.

Срещу толкова дълго мълчание, символ на столицата били дори членове на Британския парламент, начело с министър-председателя, Тереза Мей, но те са били принудени да се съглася с аргументите на реставраторите.

Така че, през следващите четири години, лондончани ще трябва сами да следят за времето и да си спомнят мелодичния звук на камбаните от Биг Бен.

Между другото, часовниковата кула на двореца Уестминстър от 2012 г. насам официално се нарича „Кулата на Елизабет“ в чест на сегашната жива кралица.

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.