Ентусиаст от Бишкек е създал електрически трициклет. Винена бъчвичка, кожа от анаконда, кофа за шампанско, но това не са всички предмети, които е използвал конструктура за създаване на необикновения си мотор.
Средната скорост на това превозно средство е 20 км \ ч, но основната му характеристика не е мощността на двигателя, а уникалния дизайн.
На пръв поглед може да изглежда, че този мотор е създаден от случаен боклук в кошчето. Но в действителност, дизайнерът внимателно е подбрал всеки елемент, за да съответства на общия стил.
Дизайнерът е използвал за облицовка кожа на анаконда, която доста добре се е вписала в дизайна на транспортното средство.
По-голямата част на трициклета е от ковани бронзови и месингови части.
А ръчната спирачка има формата на скелет на ръка, истинско произведение на изкуството. Освен това, звукът по време на спирането е страховит.
Вниманието привличат най-вече кованият паяк на решетката и оригиналното огледало за задно виждане.
За трициклета е измислена аудио система, музикална кутия с романтични мелодии, пускаща се с помощта на специална стрелка.
Тези, които имат слаби нерви, по-добре да не поглеждат под седалката. Там се намира цар Кашчей.
Слага се специална шапка и очила, които да съответстват на трициклета. За гражданите е истинско събитие, когато тази машина преминава по улицата.
Прекрасно допълнение към превозното средство е пръстена на Жул Верн. Това не е просто украшение, а телескоп.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

Атмосферата е газовата обвивка на нашата планета. Това не е ново, защото всеки го е учил в училище.
Но какво знаем за нея в действителност?
Знаете ли, например, че на височина 5 километра над повърхността на земята човек започва трудно да диша? А на 9 километра спира потокът на кислород в белите дробове.
Факт е, че на 20 километра водата, намираща се в тъканите на човека закипява и при разхерметизиране на кабината на самолета човек мигновенно умира.
На височина 36 километра човешкият организъм  попада под интензивното въздействие на йонизирано лъчение, това са първите космически лъчи, от които преди това човек е бил защитен от плътния слой на въздуха.
На височина 40 километра човешкото тяло изпитва опасните ултравиолетови лъчи на слънчевия спектър.
На височина 90 километра постепенно изчезват толкова обикновенните за нас свойства на атмосферата, като разпространението на звука и възникване на аеродинамична подемна сила и съпротивление.
На височина 100-130 километра управлението на аеродинамичния полет става невъзможно, летателните апарати могат да се управляват, само ако се използват реактивни двигатели.
Над 100 километра изчезва способността на атмосферата да провежда топлина, т.е. изчезва явлението конвекция, характеризиращо се с предаване на топлина чрез преместване на въздуха. На тази височина, топлината се предава само чрез топлинно излъчване.

Екип от психолози и невролози от Националния университет на Сингапур са разбрали, че ако някой изкрещи „О“, той ще чувства много по-малко болка.
Според изследователите, такива викове пречат на съобщенията за болка, пътуващи до мозъка. По-рано биолозите са предполагали, че хората са крещили, за да предупредят другите за опасност.
Ново проучване е показало, че в действителност, вика помага да отвлече вниманието от чувството за болка.
Изследователите наблюдавали 56 доброволци, които са били принудени да държат ръцете си в студена вода.
Няколко експерименти били повторени и някои от участниците е трябвало да запазят мълчание, а други имали право да крещят. Резултатите показват, че когато хората имали възможност да викат, издържали на болка за по-дълги периоди от време.
Учените доказали, че този вик, сам по себе си, е мощен аналгетик. Един прост звук, помага на хората да се справят с болката.
Точно как работи този процес психолозите не знаят, но мислят, че викът изпратен към мозъка пречи на съобщението за болка.

Шумна компания от момчета и момичета вдигаше доста врява в заведението. Околните им се поскарват от време на време, те позамлъкнат, докато не се излее поредната вълна от мощен и неудържим смях. Какво да го прави човек, млади са още, кръвта им ври въе вените?!

Едно от тях, младо широкоплщесто момче, с буен рус перчем и святкащи сини очи разказваше за приключенията си в планината. Бил на ски миналата седмица с буйни глави като него.

По едно време се разкрещели и развикали, така не забелязали, че с виковете си предизвикали една малка лавина.

– Изведнъж, Виктор ме дръпна рязко в страни и тя прелятя край нас, – очите на Спас трепнаха при спомена.- На косъм бяхме.

– А знете ли на какво прилича шумът от падаща лавина? – попита многознайкото на групата Тотьо.

Изабела притвори очи мечтателно и каза:

– На морски прибой.

Рангел поклати глава:

– Това е нищо в сравнение с тази хала.

Тотьо се изперчи напред и почти издекламира:

– Звучи точно като гръмотевица, а звукът ѝ непрекъснато се усилва.

Катето смушка Изабела и двете едва въздържаха смеха си. Хубаво е, че момчетата нищо не забелязаха.

Изабела си представи Спас във виненочервен екип за ски, понесен от вълна сняг. Виждаше как снегът го поглъща, а той безпомощно размахваше ръце…. докато потъна във снеговъртежа. Настъпи тишина. Само стърчаща щека беше отбелязала мястото на злополуката.

Изведнъж Изабела трепна: „Какви глупави представи минават през главата ми. – помисли си тя. – Това, че не го харесвам, не означава, че мога да си го преставя в такива ситуации“.

И Изабела се присламчи към виковете и смеха на компанията.