Петрови бяха интелигентно семейство. Те имаха син Михаил, който си бяха осиновили. Той беше на около шест години. Отличаваше се с остър ум и находчивост.

Този следобед Михаил помагаше на детската площадка да се изграждат крепости и замъци. Когато вече привършваше работата по „строежа“, към Михаил се вкопчи вечно нервната и не от техния вход „домоуправителка“.

– Ти си подхвърлено дете, – изсъска тя на момчето. – Осиновен! Сирак!  Ако знаеш,че сега ти нямаш истински родители, нямаше да си тук, а в сиропиталището!

Изведнъж се извиси тънкия, но твърд глас на детето:

– Успокойте се, леличко, затова знам отдавна. Мама казва,че аз трябва да израстна интелигентен човек. И аз съм интелигентно момче, не мога да ви изпратя, за това ми моля просто да се напуснете това място.

Жената онемя, а момчето продължи:

– Ще се оплача на мама и татко от вас! Не зная как се казвате, но вие сте лелята, която всички в квартала ненавиждат. Моите родители ще ви намерят и ще ви накажат, затова че обиждате деца…. А още, че злепоставяте и клеветите на детската площадка.

Изведнъж Михаил започна да крещи:

– Мамоооооо! Таткоооооо! Тази леля ме обижда!

Навярно се досещате какво се случи с „доброжелателната“ леля, когато родителите на Михаил като от въздуха се появиха до сина си.

Интелигентно момче ще излезе от този Михаил.

На първите седем Олимпийски игри дължината на маратона се изменяла в границите от 40 до 42,75 км.

Съвременният стандарт за разстоянието е установен по време на Лондонските игри през 1908 г.

Незакръгленото число даже не е свързано с обръщането на единици, в британската система то се е равнявало на 26 мили и 385 ярда.

Организаторите отначало се ориентирали върху 26 мили, което било разстоянието от замъка Уиндзор до Олимпийския стадион, а останалите ярдове спортистите изминавали в по-голямата част от стадион до кралската ложа.

Името „Белия дом“ не се е появило веднага. То е дадено от Теодор Рузвелт. Всички го харесали и така останало.

До тогава зданието се е наричало Президентски дом или Президентски замък.

Архитектурен дизайн има ирландски корени.

От историята на строителството на Белия дом знаем, че при изграждането му са участвали представители на различни страни: от шотландските благородници до африканските роби.

Главният архитект Джеймс Хобан е ирландец по произход. Той е взел за основа на правителствената сграда георгианския стил, взаимстван от Ирландия и по който било построено зданието Leinster House в Дъблин. Следователно Белият дом има свой прародител – двойник.

Белият дом е построен по времето на Джордж Вашингтон, който никога не е живял там. Инициатор на строителството на първото голямо съоръжение, до Гражданската война, бил именно Вашингтон. Той е избрал място и е приел проект за строеж, но в продължение на 8 години, докато строителството е продължавало, той не живее там.

Първият „жител“ на новото здание е бил Джонс Адамс, вторият президент на Америка.

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

В Италия на височина 1240 метра над морското равнище в планината Абруцо е разположено средновековно селище Santo Stefano di Sessanio, във вид на укрепен замък.

В това село е запазена италианската архитектура от времето, когато всички сгради са били оградени с крепостни стени. Тъй като всички жители на селото отишли да работят в града, това спасило селото от модернизация.

Сега това селище е исторически паметник. В рамките на проекта за възраждане и съхраняване на Santo Stefano di Sessanio, било решено да се открие древен хотел, проектиран в средновековен стил.

За да се запази уникалността на населеното място, всички съвременни технологии са били скрити от очите на туристите. Мебелите, текстилът и материалите са автентични, те са събрани от близките села.

Освен това в Santo Stefano di Sessanio е възродена местната кухня и селските традиции.