Недю бе често спохождан от мрачни мисли, които го изпълваха със страх.

– Ами ако един ден шефа и колегите ми разберат, че не съм квалифициран за тази работа, която върша? – потеше се той.

Честно казано, страховете му бяха напълно оправдани.

– Недю не върши никаква работа на мястото, което заема, – възмущаваше се мениджърът на фирмата. – Кого всъщност заблуждава?

Пред свои приятели Недю бе признал:

– Ужасен съм в работата си. Просто се чувствам напълно неадекватен. Само се въртя насам натам, нищо не върша. Чувствам се като измамник.

Шефът му твърдеше:

– Недю е голям неудачник. Той е един несполучлив избор за длъжността, която заема.

– Така е, – подкрепяше го главният инженер, – абсолютно неадекватен в работата си. – Всички останали в сградата знаят какво да правят, а той само се мята наоколо и имитира заетост. Просто е жалка гледка.

Днес шефът на фирмата покани Недю на разговор в края на работния ден.

– Страхувам се, че ще ме уволни, – сподели с някои от колегите си Недю, – но не съм измамник. Вярно е, че не успявам, но се старая ….

И той наистина бе уволнен.

Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.